Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
Джоан седна и се замисли.
– Не знам дали кралят ще му прости. Вероятно е възможно.
– Какъв избор имаме? – попита Емили.
– Но Ем, разбираш ли напълно какво си намислила? Лорд Дрейвън е враг на татко. А татко се е заклел никога да не позволи да се омъжиш и да го напуснеш.
– Да, разбирам. Но искам съпруг и деца.
– А ако лорд Дрейвън не иска жена?
– Тогава ще го накарам да пожелае.
Джоан се изсмя кратко.
– Толкова си упорита. Съжалявам лорд Дрейвън, че ще му се наложи да се бори с теб. Но ще ми обещаеш ли нещо?
– Какво?
Лицето на Джоан стана строго и сериозно.
– Ако видиш, че е жесток, умолявам те, премисли плана си. Знам колко искаш деца, но последното нещо, което искам, е да те видя омъжена за мъж, който те бие. По-добре да бъда захвърлена на лондонските улици, отколкото да те видя като жертва на някое чудовище.
Емили кимна рязко.
– Обещавам.
***
Зората дойде твърде рано за Емили, която я посрещна със смесица от умора, сдържани сълзи и вълнение, заради неизвестността. Тя влезе в голямата зала, където баща ѝ чакаше все още буден. Пиян, но буден.
За пръв път в живота си го виждаше такъв.
В този момент на лицето му се отличаваха белезите от тежкия живот на воин.
Тя се приближи до стола на издигнатия подиум, където той седеше.
– Ще го убия! – извика той, фокусирайки кървавия си поглед върху нея. Обля я воня на бира. – Дори да е последното нещо, което ще направя, ще разбия укреплението му и ще го обеся на най-високото дърво, което намеря. Ще изтръгна сърцето му и ще нахраня с него... вълците... или мишките.
Той изхълца и погледна към любимата си хрътка, чиято глава почиваше в скута му.
– Кое ще боли повече? Мишка или вълк? Ако е вълк...
– Трябва да поспиш – прекъсна го тя.
– Няма да спя, докато не се завърнеш при мен, където ще си в безопасност – той се протегна, за да я докосне нежно по лицето и тя видя сълзи в очите му. – Не мога да те изгубя, Ем. Изглеждаш точно като майка си. Толкова красива – той докосна косата ѝ и очите му станаха още по-замъглени. – Това ще е сякаш да изгубя Мериан отново, а аз никога няма да мога да го преживея. Ако не бяхте вие момичета нямаше да преживея загубата ѝ.
– Знам – прошепна тя. Никога през живота си не се бе съмнявала, че баща ѝ обича своите дъщери или че би умрял, за да ги защити. Искаше ѝ се само да се бе научил как да ги остави да изживеят собствения си живот.
Джоан влезе в стаята през малка врата отдясно на масата. Носеше голяма кошница, а очите ѝ бяха зачервени и блестяха от сълзи. Никой от тях не бе спал и Емили се чудеше дали и нейните очи имаха същите морави кръгове.
– Знам, че е само на един ден езда, но все пак ти приготвих нещо за хапване по пътя.
Емили се усмихна на милата постъпка на Джоан и взе кошницата. Беше убедена, че сестра ѝ е била усърдна както винаги и е подготвила достатъчно храна за малка армия.
– Ще ми липсваш ужасно много.
Джоан я прегърна силно. Никога до сега не се бяха разделяли. Бяха по-близки от сестри, бяха приятелки.
– Всичко ще бъде наред, Джоан, заклевам ти се. Ще видиш, че след една година ще се смеем на това.
– Надявам се – въздъхна Джоан. – Тук няма да е същото без теб.
Очите на Емили се напълниха със сълзи, но тя отказа да им позволи да се стичат. Трябваше да се държи, заради семейството си. Въпреки че бе най-младата, тя бе тази, която винаги беше силна заради тях.
– Само си помисли – каза тя, в опит да развесели Джоан. – След няколко седмици дори няма да си тук, за да ти липсвам. Ще си имаш свое домакинство, за което да се грижиш. Сега, моля те, накарай татко да си легне.
Джоан кимна и се отдръпна. По лицето ѝ отново се стекоха сълзи и Емили знаеше, че сестра ѝ вече не беше способна да говори.
Нейното гърло също се бе свило, когато отметна внимателно един рус кичур от челото на Джоан и каза:
– Нека Господ бди над теб, докато ме няма.
Джоан сграбчи ръката ѝ изхлипа, сякаш сърцето ѝ се късаше. Желаейки и тя да може да даде такъв израз на чувствата си, Емили целуна сестра си по бузата и нежно издърпа ръката си.
– Всичко ще бъде наред, ще видиш.
Тя се обърна да се сбогува с баща си и видя, че той най-после е изгубил съзнание. Приближавайки се отново до стола му, тя докосна брадясалото му лице.
– Знам, че ме обичаш татко. Никога не съм се съмнявала. Но вече сме големи и трябва да ни оставиш да изживеем живота си сами – прошепна тя. – Прости ми затова, което ще направя. Никога не бих сторила нещо, с което да те нараня и се моля един ден да го разбереш – тя докосна с устни челото му, обърна се и напусна залата.