Хюрем. Московската наложница

Хюрем въздъхна отегчено. Трябваше да предприеме действия, преди планът, върху който се бе трудила с години, напълно да се срине. Трябваше да намери нови пешки и преди да беше дошло време да обяви „шах“, трябваше да се увери, че султан Сюлейман е безпристрастен към синовете си. Трябваше да разчисти пътя за Баязид, но трябваше и да спаси живота на Селим. И точно с тази цел бе избягала от врявата в двореца и се бе оттеглила в Одрин. За да бъде далеч от очите на алчните везири, от ушите на шпионите, които се мотаеха на всеки ъгъл, и от непрекъснатите сплетни в харема. За няколко месеца беше успяла да си почине и да изгради наново плана си, който щеше да предотврати кървавата борба за престола.

Изобщо не съжаляваше за това, което вече беше направила, за да настани собствения си син на трона. Беше се борила с години. Без да ѝ омръзне или дотегне. На прага на смъртта. Току до капаните. Хора измираха, но тя беше оживяла. И вече бе много близо до целта. Останеше ли насаме със съвестта си, си казваше, че няма никакви угризения. И как би могла? Такъв беше механизмът. Просто пътят към властта бе напоен с кръв. Какво можеше да направи?

— Но кръвта, която ще напоява този път, няма да е от моите синове — закани се ядосано. — Не е ли достатъчно, че пожертвах вече двама от тях за един трон? Повече не искам да страдам за дете.

Одрин винаги ѝ напомняше за родината, за онова малко селце в Рутения[11] и за детството ѝ, което беше преминало бързо, като мигване на окото. Усещаше миризмата на хляба, който майка ѝ печеше във фурната върху боровите шишарки, пукащи от огъня. И там по техните места вятърът лудуваше през зимата. Завихряше се по заснежените и заледени върхове на планините, втурваше се към долините и започваше да бие по къщите. Отвяваше пушеците от димящите комини, помиташе и отнасяше всичко, което намери. От бученето на вятъра не се чуваше дори воят на гладните вълци.

— Бързо влизай вътре! Храна за вълците ли искаш да станеш?

Хюрем султан се сепна. Сякаш някой беше извикал до ухото ѝ. Обаче това беше някакъв друг език. Нито турски, нито персийски. Но тя го знаеше, разбираше го. Естествено че щеше да го разбира. Това беше езикът на сънищата ѝ. Въпреки че толкова години не беше говорила руски, все още сънуваше на руски. Значи, дори и да не се говори или слуша, майчиният език не се забравяше.

Кой ѝ говореше? Майка ѝ ли? Не си спомняше нито лицето, нито гласа на майка си. Беше ги забравила. Сякаш въглен жегна Хюрем отвътре.

— Половин век — каза си.

Бяха минали почти петдесет години от деня, в който за последно беше чула този глас. Обаче сега той беше тъй близък и познат. Беше го чувала хиляди пъти.

— Александра Анастасия Лисовска, бързо влизай вътре…