Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Видя и самия дворец, огромна бъркотия от кули и покриви с развени от пролетния вятър флагове. Хейхолт — родният му дом. Такъв, какъвто беше и какъвто никога нямаше да бъде пак. Но, о, какво ли не би дал, за да обърне Времето и да го търкулне обратно по собствените му следи! Беше дори готов да направи сделка с душата си… какво толкова струваше все пак една душа пред щастието на възкръсналия дом?

Небето зад Хейхолт се озари, сякаш слънцето беше надникнало иззад облак. Саймън присви очи. А може би всъщност не беше пролет — може би беше разгарът на лятото?…

Кулите на Хейхолт посърнаха, но заревото остана.

„Светлина!“

Беше някакво едва доловимо сияние без определен източник, не по-силно от лунна светлина през мъгла, но Саймън видя пред себе си неясното очертание на стъпалото и покритата си с кал и пришки ръка върху него. Можеше да вижда!

Огледа, опитвайки се да определи източника на светлинката. Докъдето виждаше пред себе си, стъпалата се извиваха все по-нагоре. Сиянието, мъждукащо като блатен пламък, идваше някъде отгоре.

Изправи се, за момент се олюля замаяно и се заизкачва. Отначало наклонът му се струваше странен и му се налагаше да се подпира на стената, но много скоро се почувства почти като човешко същество. Всяко следващо стъпало — въпреки всички усилия, които му костваше да го изкачи — го отвеждаше все по-близо до светлината. Всяко пробождане в навехнатия му глезен го приближаваше все повече до… какво? До свободата, надяваше се той.

Онова, което му се бе сторило непостижимост при ослепителния блясък, внезапно се бе оказало току над главата му. Стълбите стигаха до просторна площадка, без да продължават по-нагоре. Вместо това стълбата беше преградена с нисък таван от груби тухли, сякаш някой се беше опитал да запуши стълбищната кула като гърлото на бутилка. Но светлината се процеждаше от едната страна. Саймън се затътри към снопа светлина, приклекна, за да не си удари главата, и намери едно място, където тухлите се бяха откъртили, оставяйки пролука, достатъчно широка, за да се провре. Подскочи, но едва докосна с ръце грубите тухли, които облицоваха отвора. Подскочи още веднъж, но пак напразно.

Вторачи се в отвора. Обзе го непреодолимо, сковаващо изтощение. Отпусна се върху площадката и стисна главата си с ръце. Да се изкачи толкова нависоко!

Довърши коричката хляб и претегли в ръка остатъка от лука — чудеше се дали просто да не го изяде, но накрая го прибра. Все още не биваше да се предава. След кратък размисъл изпълзя до пръснатите тухли, които се бяха откъртили от тавана, и започна да ги подрежда една върху друга, като се опитваше да ги закрепи солидно. След като изгради стабилна купчина, стъпи върху нея. Сега протегнатите му ръце проникваха доста навътре в пролуката, но все така не достигаха до някакъв ръб. Той напрегна мускули и подскочи. За миг докосна горния ръб на отвора, но в следващия пръстите му се плъзнаха надолу и той се стовари върху купчината тухли, точно върху навехнатия си глезен. Прехапа устни, за да не извика от болка, отново заподрежда тухлите, стъпи върху тях, приклекна и подскочи.