Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Лоста го зяпна.

— Наистина?

— Да. Разреши ми да говоря на екипажа.

Лоста почти се разсмя и махна на Джемейн да действа. Междувременно корабът се придвижваше, за да застане до тях, все едно бяха на отдавна уговорена среща. Стройни прави фигури стърчаха неподвижни, спокойни и мълчаливи. Лоста забеляза, че се държаха така, сякаш очакваха просто да се качат. Като че извършваха някаква проклета пристанищна проверка или нещо такова.

Джемейн викна на палубата, където моряците гледаха с напрегнати лица.

— Това е кораб на сегюле! Да, така е! Хвърлете оръжията си и няма да бъдете наранени.

За учудване на Лоста моряците и дори освободените роби и гребците се подчиниха като един. Джемейн хвърли моряшкото си ножче. Лоста забеляза Корло да ги гледа от носа. Повдигна въпросително рамене. Магът вирна глава, замисли се, после даде знак за съгласие.

Лоста въздъхна невярващо. Богове! През какви неща трябваше да минат, за да се върнат в Стратем.

— Добре, момчета. Хвърлете ги — но ги дръжте наблизо. За всеки случай.

Той гледаше как един по един хората му неохотно оставят оръжията си. Всички освен един, който гледаше непокорно. Съдът се удари в техния. Хвърлени абордажни куки се захванаха за релинга. Няколко заметнати въжени стълби.

— Проклятие, Тилин! Наредих ти да ги хвърлиш!

— Какво ти става, Лост? Няма просто да се предам…

— Гуглата да те вземе! Не съм наредил на никого да се предава! Просто ти наредих да хвърлиш оръжията си. Веднага!

Тилин хвърли меча си на палубата с потъмняло от гняв лице.

— И другия — викна Лоста. — Дългия нож.

Тилин измъкна дълъг нож от пояса си и го хвърли.

Въжена стълба се метна и се изпъна. Лоста се хвана за релинга; трябваше да признае, че е изключително любопитен да види кой изпълва дженабакъзците със страха на Нощта. На борда се появи маскирано лице. Джуп изсумтя изненадано. Е, какво пък. Точно както показваха щитовете. Тогава мъжът се озова на палубата с едно бързо плавно движение, изправен, с ръце върху широк пояс, в който бяха затъкнати два меча. Лоста изсумтя отново — много са бързи тия юнаци, които и да са. Още седем последваха мъжа — всичките средни на ръст, жилести като пръчки, в леки кожени доспехи и платнени панталони и изненадващо боси. Всички носеха сложно украсени маски.

Появата на всеки от маскираните предизвикваше хленч у Джемейн. Най-накрая, при последния, той стисна рамото на кожената ризница на Лоста, като че ли да не припадне:

— Осмина са! Осем!