Крахът на титаните [bg]

На няколко километра от Аленщайн още един батальон се отдели да пази ариергарда, което изненада Григорий, понеже той смяташе, че врагът е отпред, а не отзад. „Корпусът се разтегля“, помисли си той мрачно.

По пладне неговият батальон също се отдели. Останалата част от корпуса продължи на югозапад, а те бяха пратени на югоизток по широк път, минаващ през гора.

Там, най-сетне, Григорий срещна врага.

Спряха до един поток и напълниха манерките си. Григорий се оттегли сред дърветата, за да се изпикае. Стоеше зад дебелия ствол на един бор, когато чу шум отляво. С изумление видя немски офицер в пълно бойно снаряжение с островърха каска, възседнал едър черен жребец. Офицерът гледаше през бинокъл натам, където бе спрял батальонът. Григорий се чудеше какво толкова има за гледане — между дърветата не се виждаше надалеч. Може би се опитваше да разбере дали войниците са руски или немски. Стоеше неподвижно, досущ като паметника в Петербург, но не и конят му. Добичето изпръхтя — тъкмо този звук беше стреснал Григорий.

Той се закопча внимателно, взе си пушката и се оттегли, като следеше дървото да е между него и немеца.

Внезапно онзи се раздвижи. Григорий се поуплаши да не би да е разкрит; но немецът просто обърна плавно коня си и тръгна в тръс на запад.

Григорий изтича при старшина Гаврик.

— Видях немец!

— Къде?

— Ей там. Тъкмо пусках една вода.

— Сигурен ли си, че беше немец?

— Имаше каска с шип.

— И какво правеше?

— Седеше на кон и ни гледаше през бинокъл.

— Разузнавач! — възкликна Гаврик. — Застреля ли го?

Едва сега Григорий се сети, че от него се очаква да убива немските войници, не да бяга от тях.

— Ами, реших да Ви кажа — смотолеви той.

— Ей, госпойце — ревна Гаврик, — за какво сме ти дали проклетата пушка?

Григорий погледна оръжието в ръцете си — заредено и със свиреп на вид щик. Трябваше да стреля, разбира се. Къде му беше главата?

— Виноват.

— Щом си го оставил да се измъкне, врагът вече знае къде сме!

Григорий се почувства унизен. Подобна ситуация не беше споменавана по време на военното му обучение, обаче той трябваше да е способен и сам да се досети.

— Накъде тръгна? — попита Гаврик.

Поне на това Григорий можеше да отговори.

— На запад.

Гаврик се врътна и бързо отиде при подпоручик Томчак. Подпоручикът пушеше, облегнат на едно дърво. В миг захвърли цигарата и се завтече към майор Бобров, представителен на вид офицер с въздълга сребриста коса.

Всичко след това се случи бързо. Нямаха артилерия, но картечарите откриха огън. Шестстотинте души от батальона бяха разположени в редица, дълга около хиляда метра и разтеглена в посока север-юг. Неколцина бяха избрани да тръгнат напред. Другите се запътиха бавно на запад, към следобедното слънце, което светеше косо през листата на дърветата.