Крахът на титаните [bg]

V

Батальонът на Григорий нямаше храна, но пък докараха дял вагон лопати, затова сега копаеха окоп. Войниците работеха на половинчасови смени и не им отне много време. Резултатът не беше особено добър, но щеше да свърши работа.

По-рано същия ден Григорий, Исак и другарите им минаха през изоставена немска позиция. Григорий забеляза, че окопите са разположени зигзагообразно на равни разстояния и не се виждаше много надалеч. Подпоручик Томчак рече, че това се наричало заграждение, но не знаеше за какво служи. Не нареди на хората си да направят същото като немците, обаче Григорий вярваше, че тази форма има някакво предназначение.

Григорий още не бе стрелял. Чуваше стрелба на пушки, картечници и оръдия, а и неговото поделение бе превзело доста немска територия, ала досега той не беше стрелял и по него не бяха стреляли. Където и да отидеше Тринадесети корпус, войниците установяваха, че немците току-що са си тръгнали.

Нямаше логика. Григорий разбираше, че всичко във войната е объркване. Никой не знаеше със сигурност къде се намират или къде е противникът. Двамина от взвода на Григорий бяха убити, но не от немците — единият се простреля в крака и удивително бързо умря от кръвозагуба, а другият беше прегазен от избягал кон и така и не се върна в съзнание.

С дни не бяха виждали походна кухня. Приключиха порционите и дори сухарите. Никой не беше хапвал от предната сутрин. След като изкопаха окопа, си легнаха гладни. За щастие, беше лято и поне не им беше студено.

Стрелбата започна в зори на следващия ден.

Започна далеч отляво на Григорий, но той виждаше облаците шрапнел във въздуха и вдигнатите от снарядите чимове. Вдигаха се буци пръст, експлодираха облаци от шрапнели. Григорий знаеше, че трябва да се бои, но не изпитваше страх. Беше гладен, жаден, уморен, болеше го и беше отегчен. Не се страхуваше. Зачуди се и немците ли се чувстват така.

И вдясно, на няколко мили на север, започна тежка стрелба, но там, където бяха, цареше покой.

— Като окото на бурята — каза Давид, продавачът на кофи.

Скоро дойдоха заповедите да продължат. Изнурено се измъкнаха от окопа и тръгнаха напред.

— Е, трябва да сме благодарни — каза Григорий.

— За какво? — попита Исак.

— Маршът е по-добър от боя. Имаме пришки от ходене, но поне сме живи.

Същия следобед стигнаха градче на име Аленщайн, както им каза поручик Томчак. Събраха се в покрайнините на града и влязоха там под строй.