Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Един от евреите седна до Григорий и му се представи като Давид. Баща му правел железни кофи в двора им, разказа той, и ги продавал от село на село. Обясни още, че в армията било пълно с евреи, защото било по-трудно да се отърват от военната служба.
Командваше ги един старшина на име Гаврик, редовен войник, който нервничеше, лаеше заповеди и псуваше непрестанно. Правеше се, че мисли всички за селяни и ги наричаше „скотоложци“. Беше приблизително на възрастта на Григорий — твърде млад, за да е участвал в Японската война от 1904–1905 година, та затова Григорий предположи, че въпреки перченето старшината е уплашен.
През няколко часа влакът спираше на някоя гара и мъжете слизаха. Понякога получаваха само супа и бира, а понякога само вода. Между спирките седяха на пода на вагона. Гаврик имаше грижата да ги обучи да почистват пушките, напомни им различните военни чинове и обръщенията към офицерите. Поручиците и капитаните бяха „Ваше благородие“, а следващите чинове изискваха най-различни обръщения, чак до „Ваша светлост“ за аристократите.
На втория ден според Григорий вече се намираха в руска Полша.
Попита старшината точно в коя част на армията са зачислени. Знаеше, че са в Нарвския полк, но никой не им беше казал как се вписват в общата картина. Гаврик отговори:
— Не е твоя работа. Ходиш където ти кажат, правиш какво ти кажат.
Явно и той не знаеше.
След ден и половина влакът спря в градец на име Остроленка. Григорий не го беше чувал, но виждаше, че тук железопътната линия свършва, та предположи, че е близо до немската граница. Тук се разтоварваха стотици вагони. Плувнали в пот хора и коне се мъчеха да свалят тежките оръдия от вагоните. Хиляди войници кръжаха около сприхавите офицери, които опитваха да ги разпределят по взводове и роти. През това време тонове припаси трябваше да се прехвърлят в конски каруци — меса, чували брашно, бъчонки с бира, сандъци с патрони и артилерийски снаряди и тонове овес за многобройните коне.
По някое време Григорий мерна омразното лице на княз Андрей. Униформата на княза беше разкошна — Григорий не познаваше добре нашивките и не можеше да определи нито полка, нито чина. Яздеше едър дорест кон. Подире му крачеше ефрейтор, понесъл канарче в клетка. „Мога да го застрелям сега и да отмъстя за баща си“, помисли Григорий. Глупава мисъл, разбира се, но все пак той поглади спусъка на пушката, докато князът и канарчето му се отдалечаваха в тълпата.
Времето беше горещо и сухо. Тази нощ Григорий и другарите му от вагона спаха на земята. Григорий разбра, че те съставляват взвод и ще останат заедно в обозримото бъдеще. Следващата сутрин се запознаха с командира си, притеснително млад подпоручик на име Томчак. Той ги поведе на северозапад от Остроленка.
Томчак каза на Григорий, че са в Тринадесети армейски корпус, под командването на генерал Клюев, и са част от Втора армия начело с генерал Самсонов. Останалите от взвода се стреснаха, понеже числото тринадесет носи лош късмет, а старшина Гаврик го скастри:
— Казах ти, че нямаш работа да питаш, Пешков, минетчия такъв.
Недалеч от града настланият с чакъл път се превърна в песъчлива пътека през гората. Каруците от обоза затънаха и коларите бързо разбраха, че не е по силите на един кон да тегли по пясъка натоварена военна кола. Наложи се конете да бъдат разпрегнати и да бъдат впрегнати по два на каруца. Изоставиха край пътя половината каруци.
Вървяха цял ден и отново спаха под звездите. Всяка нощ, преди да заспи, Григорий си казваше: оцелях още един ден, за да се грижа за Катерина и бебето.
Тази вечер Томчак не получи нови заповеди, затова следващата сутрин само седяха под дърветата. Григорий беше доволен — краката и стъпалата го боляха от вчерашния марш и новите ботуши. Селяните бяха свикнали да ходят по цели дни и се подиграваха на кекавите граждани.
По обяд се появи куриер, който им съобщи да тръгнат в осем сутринта, сиреч четири часа по-рано.
По устав не се предвиждаше снабдяването на войниците с вода, затова пиеха от ручеи и кладенци по пътя. Скоро се научиха да пият колкото могат всеки път и да пълнят догоре манерките си. Ядяха само сухари, защото нямаше и как да си готвят. Всеки няколко мили им се налагаше да вадят някое оръдие от блато или пясъци.