Драконите на сломеното слънце [bg]

Гилтас пристъпи напред и се поклони дълбоко и с истинско уважение.

— Върховни кралю — произнесе на чист джуджешки, който бе научил от баща си, — най-сетне имам честта да се срещна с вас. Знам, че не обичате да се отдалечавате от дома си под планините. Пътуването ви навярно е било дълго и опасно, както и всичко друго в тези мрачни времена. Благодарен съм за усилията, които полагате и задето сте тук, днес, за да подпишем и подпечатаме официално нашето споразумение.

Върховният крал кимна, като поглаждаше брадата си в знак, че е доволен от думите на елфа. Дори фактът, че Гилтас говореше джуджешки, бе впечатляващ сам по себе си. Тарн вече знаеше за историите за нерешителността на краля на елфите, ала през годините бе разбрал, че никога не е особено мъдро да съдиш за някого преди — както гласеше поговорката на народа на джуджетата — да си видял цвета на брадата му.

— Пътуването мина добре. Радвам се, че имам възможност за разнообразие да подишам малко чист въздух — отвърна той. — Да не губим време, а да се залавяме за работа. — Кралят на джуджетата се вгледа проницателно в младежа. — Известна ми е любовта на елфите към празните приказки. Мисля, че този път можем да минем и без тях.

— Във вените ми тече и една част човешка кръв — отговори усмихнато Гилтас. — По-нетърпеливата част, както твърдят. Трябва да бъда в Квалиност преди утре заран. Ето защо ще започна пръв. Обсъждаме въпроса вече от месец. Надявам се, знаем докъде сме стигнали? И нищо не се е променило?

— Нищо не се е променило, поне при нас — рече Тарн. — А при вас?

— Не, не е. Значи по тази точка сме се споразумели. — Гилтас реши да изостави официалния тон: — Сър, отказали сте всякакво заплащане. Не бих могъл да го допусна, макар да знам, че в цял Квалинести не може да се намери достойна отплата в замяна на услугите ви. Запознат съм с рисковете, които поемате. Зная и че споразумението ни е предизвикало остри спорове сред народа ви. Предполагам, че дори в един момент е бил застрашен собственият ви трон. И не мога да ви отвърна с нищо друго освен с нашата благодарност — нашата вечна и неумираща благодарност.

— Не, момко — пламна от смущение Тарн. Джуджетата не обичат да ги възхваляват. — Делото ми ще донесе добро не само за твоя, но и за моя народ. Не всички го разбират в този миг, но съвсем скоро това ще се промени. Твърде дълго се крихме от света под своята планина. Когато започнахме онази братоубийствена война твърде често мислех, че можем съвсем лесно да се самоизтребим до крак и никой никога да не научи какво се е случило. Кой би жалил за нас? Абсолютно никой. Пещерите на Торбардин щяха да се изпълнят с мрак и мълчание. И никой нямаше нито да проговори, нито да запали лампа, за да разпръсне тъмнината. Сенките щяха да ни погълнат и заедно с тях щеше да дойде забравата… Бях твърдо решен да не позволя да ни сполети такава съдба. Исках ние, джуджетата, отново да се върнем при света. И светът да се върне в Торбардин. Но, разбира се, — намигна му и отпи от чашата си, — не можех просто така да изправя народа си пред промените и да ги принудя да ги приемат. Бяха необходими дълги години, преди да ги накарам да мислят като мен и дори сега някои все още се спъват в собствените си бради. Но постъпваме правилно. В това съм повече от убеден. Вече започнахме работа по тунелите — допълни доволно.