Драконите на сломеното слънце [bg]

— Гилтас — произнесе нечий твърд глас.

Кралят стреснато се обърна. Загледа се в лице, което не познаваше.

— Съпруже — каза по-меко Кириан.

Гилтас затвори очи. През тялото му премина ожесточен трепет. Съвсем бавно отпусна свитите си в юмруци ръце. Застави се да бъде спокоен, прогони напрежението от себе си, прогони треперенето. Мракът, който за миг го бе заслепил, най-сетне се оттегли. Пламъкът на свещта, който всъщност бе Кириан, беше ярък и неподвижен. Той дълбоко пое дъх.

— Вече съм добре — изрече.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Танът чака в съседната стая. Да го задържа ли още малко?

— Не, вече съм добре — преглътна горчилката в устата си Гилтас. — Успя да прогониш демоните. Дай ми минутка да се приведа в подходящ вид. Как изглеждам?

— Сякаш си срещнал призрак — отговори Кириан. — Но джуджето няма да забележи нищо нередно. За тях всички елфи имат нездрав цвят на лицето.

Той я взе в прегръдките си и я прегърна.

— Стига! — запротестира тя, като едновременно се смееше и изглеждаше сериозна. — Сега нямаме време за това! Ами ако някой ни види?

— Нека — отвърна Гилтас, захвърлил всяка предпазливост. — Уморих се да лъжа целия свят. Ти си моята сила, моето спасение. Спасяваш и живота, и здравия ми разсъдък. Всеки път, когато си спомням в какво се бях превърнал, се питам как изобщо си успяла да ме обикнеш.

— Вгледах се през решетките и съзрях затворника отвъд тях — отговори тя, като се отпусна в ръцете му, макар и само за миг. — Прозрях любовта към собствения му народ. Видях как страда заедно с него, видях колко безпомощен се чувства, задето не може да предотврати болката, която изпитват елфите. Любовта беше моят ключ. Всичко, което трябваше да направя, бе да сложа този ключ в ключалката и да го завъртя. Ти свърши останалото.

Тя се изплъзна от прегръдките му и отново се превърна в кралица-войн.

— Готов ли си? Не бива да караме краля да ни чака повече.

— Готов съм — каза Гилтас.

Той си пое още веднъж дъх, разтърси глава, изправи се и влезе в стаята с твърда стъпка.

— Негово величество, Говорителят на Слънцето, Гилтас от Дома на Солостаран — обяви с официален тон Кириан.

Джуджето, което тъкмо се наслаждаваше на чашата си с джуджешка ракия, я остави на масата и сведе глава в знак на уважение. Беше висок за джудже и изглеждаше доста стар за възрастта си, заради посивелите коси и прошарената си брада. Очите му за сметка на това бяха светли, ясни и младежки на вид, а в погледа им безпогрешно се долавяше острота и прозорливост. Той задържа взор върху Гилтас, сякаш можеше да проникне през гърдите му и да достигне до самото му сърце.