Отровни думи [bg]

Гамаш забеляза, че мъжът е бос, а Лавина и дядо ѝ свалиха обувките и чорапите си, както седяха в лодката, и навиха крачолите си нагоре, докато Джон гребеше. Скоро инспекторът разбра защо. И с лодката не можеше да се стигне до самия бряг. Трябваше да извървят последните два-три метра. Събу обувките и чорапите си, подгъна крачолите на панталона си и прекрачи отвъд борда на лодката. Почти. Щом докосна с палеца на крака си водата, едва не отскочи назад. Лавина и Сомс, които бяха пред него, се усмихнаха.

— Студена е — призна Пазителя.

— Хайде, хайде, принцесо, стисни зъби — присмя се Лавина. На детектива му се стори, че говори Рут Зардо. Дали във всяка група се намираше по някой като старата поетеса?

Гамаш стисна зъби и се добра до брега, краката му посиняха след по-малко от минута във водата. Като стъпваше ловко по камъните, стигна до един пън, седна, изтупа с длани пясъка и парченцата мидени черупки от стъпалата си и си обу чорапите и обувките. Не можеше да си спомни откога не е изпитвал такова облекчение. Всъщност последният път май бе при кацането на хидроплана.

Бе толкова поразен от природата, от Пазителя, от ледената вода, че не бе забелязал какво всъщност има пред него. Но сега ги видя. В тържествен полукръг, издигнати точно там, където започваше гората, се извисяваха тотемните стълбове.

Гамаш усети внезапно свиване в гърдите, замайване.

— Това е Нинстинтс146 — прошепна Уил Сомс.

Инспекторът не отговори. Не бе способен. Взираше се във високите стълбове, на които бе резбована митологията на индианците хайда. В нея животни и духове бяха едно. Китове убийци, акули, вълци, мечки, орли и гарвани се взираха в детектива. И още нещо. Зъбати твари с дълги езици и огромни очи. Създания, непознати извън митологията, но съвсем реални тук.

Арман Гамаш имаше чувството, че се намира на самия ръб на спомените.

Някои тотемни стълбове се издигаха прави и високи, но повечето бяха рухнали или килнати настрани.

— Всички сме рибари — обади се Уил. — Естер беше права. Морето храни телата ни, но това храни душите ни. — Разтвори длани в простичък жест към гората.

Джон Пазителя заговори тихо, докато четиримата крачеха сред стълбовете:

— Това е най-голямата колекция от изправени тотемни стълбове в света. Местността е защитена, но невинаги е било така. Някои стълбове са издигнати в чест на специално събитие, а други са погребални. Всеки от тях разказва история. Образите надграждат предишните и са умишлено подредени в определен ред.

— Тук Емил и Кар е нарисувала повечето си картини — обади се Гамаш.

— Предположих, че ще искате да видите мястото — каза Сомс.

— Merci. Безкрайно съм ви благодарен.

— Това селище е паднало последно. Било е най-изолираното, може би и най-упоритото — разказа Джон. — Но в крайна смети и то рухнало. Вълната от болести, алкохол и мисионери го удавила, както сторила с всички останали. Тотемните стълбове били сринати, а традиционните дълги колиби — унищожени. Останало е само това. — Посочи възвишение насред гората, покрито с мъх. — Било е такава колиба.