Отровни думи [bg]

Арман Гамаш си взе душ, обръсна се и избърса с длан капчиците влага от повърхността на огледалото. Като че ли мъглите, които тегнеха над древния лес, се бяха промъкнали в стаята му. Вероятно за да го наблюдават. Да се опитат да отгатнат намеренията му.

Изтри малко петно в средата на замъгленото огледало и оттам го погледна един уморен служител на Sûreté на хиляди километри от дома.

Преоблече се с чиста риза и тъмен ежедневен панталон, избра си вратовръзка и седна в единия край на двойното легло, което бе покрито с юрган, видимо ушит на ръка.

Стаята бе скромно обзаведена, чиста и удобна. Но дори да беше пълна с репи, нямаше да има значение. Всеки би обърнал внимание само на едно — гледката. Прозорецът гледаше право към залива. Вечерното небе преливаше в златни, пурпурни и червени краски, трептеше и вибрираше. Като живо. Тук всичко сякаш бе живо.

Детективът се приближи до прозореца и продължи да се любува на залеза, докато завързваше зелената си копринена вратовръзка. На вратата се почука. Отвори, но вместо да види хазяйката или сержант Миншъл, както очакваше, пред него изненадващо стоеше младата жена от самолета.

— Нони, моята прабаба, ме изпрати да ви взема за вечеря.

Девойката не се усмихваше. Всъщност дори изглеждаше извънредно нещастна от възложената ѝ задача. Гамаш облече сиво сако и палто. Излязоха заедно и тръгнаха през спускащия се над селото мрак. В къщите, разположени край пристанището, грееха светлини. Въздухът бе студен и влажен, но свеж. Действаше стимулиращо на главния инспектор и той се почувства по-бодър, отколкото бе цял следобед. Качиха се в стар пикап и тръгнаха към покрайнините на селището.

— Значи сте оттук, от островите Кралица Шарлота?

— От Хайда Гуаи — поправи го девойката.

— Да, разбира се, извинете. От клана на Орлите ли сте?

— Гарваните.

— Аха — промърмори Гамаш и осъзна, че навярно звучи нелепо, но младата жена до него като че ли не се вълнуваше от това. По-интересно ѝ бе напълно да го пренебрегва.

— Семейството ви сигурно много се радва, че сте пилот.

— Защо?

— Ами, летите.

— Защото съм от Гарваните? Тук всички летят, господин главен инспектор. На мен просто ми е нужна малко повече помощ.

— Отдавна ли сте в авиацията?

Настъпи мълчание. Очевидно въпросът не беше достоен за отговор. Гамаш бе съгласен. Тишината бе по-добрият вариант. Очите му постепенно привикнаха с нощната тъмнина и докато автомобилът се движеше, детективът успя да различи силуета на планините отвъд залива. След минути пристигнаха в друго село. Младата жена спря пикала пред обикновена бяла сграда с табела на фасадата. Общински дом „Скайдгейт“. Девойката слезе и тръгна към входа, без да провери с поглед дали Гамаш я следва. Или бе сигурна, че е там, или — по-вероятно — не ѝ пукаше.