![Златният бряг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/9/zlatniyat-bryag-bg-download.jpg)
Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
Докато се приготвях да напусна кантората, телефонът ми иззвъня и секретарката ми Ан, вместо да позвъни, влезе в кабинета ми.
— Мистър Сатър, знам, че ми казахте никакви телефонни обаждания, но на телефона е баща ви.
Седнах за момент и съвсем безпричинно пак видях как стоим на онази лодка, той и аз, преди около четирийсет години, нощем на пристанището, и видях като че ли в едър план как ръката ми стои в неговата, но след това ръката ми се изплъзна от неговата ръка и аз отново я протегнах към него, но той се беше отдалечил и говореше с някого, може би с майка ми.
— Мистър Сатър?
— Кажете му, че не искам да говоря с него — казах й аз.
Тя съвсем не изглеждаше изненадана, а само кимна и излезе. Наблюдавах зелената светлинка на телефона си, която след няколко секунди изгасна.
От кантората отидох направо на лодката си и седнах в каютата, заслушан в дъжда. Това не беше нощ, която бихте избрали, за да излезете в открито море, но ако трябваше да излезете, можехте, и ако изненадващо ви застигнат вятър и дъжд, можехте да минете през тях. Имаше други бури, които бяха по-голямо предизвикателство, и такива, които представляваха явна и непосредствена опасност. А понякога времето беше просто самата смърт.
Очевидно имаше някои основни уроци, които научаваме от морето, повечето от тях са свързани с оцеляването. Но ние сме склонни да забравяме най-основните уроци или не знаем кога се прилагат. И затова като моряци си навличаме неприятности.
Можем да бъдем капитани на съдбата си, мислех си аз, но не и нейни господари. Или, както ми каза един стар инструктор по плаване, когато бях момче: „Времето Бог ти го праща, момчето ми. Какво ще направиш с него или какво то ще направи с теб, зависи от това колко добър моряк си.“
Това долу-горе обобщава всичко.
22.
В петък сутринта утрото бе ясно и чисто. Сюзън стана и излезе на езда, преди аз да успея дори да се облека.
Тя бе завършила картината при съседите и щяхме тържествено да я открием при семейство Белароса веднага щом Анна й намери най-точното място, а Сюзън — подходяща рамка. Изгарях от нетърпение.
Пиех третата си чаша кафе, опитвайки се да реша как да си уплътня деня, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката в кухнята, беше Франк Белароса.
— К’во ста? — попита той.
— Седем.
— Какво?
— Станах в седем. Ти кога стана?
— Ей, тря’а те питам нещо. Къде е плажът тук?
— Тук има стотици мили плажна ивица. Кой плаж ти трябва?
— Има едно място в края на пътя. На знака пише „Забранено за външни лица“. За мен ли се отнася?
— Това е Фокс Пойнт. То е частна собственост, но всички по „Грейс Лейн“ използват плажа. Там вече никой не живее, но имаме споразумение със собствениците.
— Имате какво?
— Сделка. Можеш да използваш плажа.
— Добре, щото бях там онзи ден. Не исках да навлизам в частна собственост.
— Не, не бива да правиш така. — Шегуваше ли се този тип или какво? Добавих: — Това е наказуема постъпка.
— Аха. В старите квартали си имаме една работа, разбираш ли? Не сереш на улицата, на която живееш, и не плюеш на тротоара. Ако отидеш в Литъл Итъли например, се държиш прилично.
— Само дето стреляш из ресторантите.
— Това е различно. Ела да се разходим натам.
— В Литъл Итъли?
— Не. Към Фокс Плейс.
— Фокс Пойнт.
— Аха. Ще те чакам пред моята ограда.
— Пред вратарската къщичка ли?
— Аха. След петнайсет-двайсет минути. Искам да ми покажеш това място.
Предположих, че иска да обсъдим нещо и не желаеше да говори по телефона. В малкото ни телефонни разговори никога не бе споменавано нещо, което дори да намеква, че аз вероятно съм му адвокат. Смятах, че пазеше този факт като една малка изненада за Ферагамо и нюйоркската преса, която щеше внезапно да се поднесе в даден момент.
— Окей? — попита той.