Златният бряг [bg]

— Купи го ти.

Той кимна.

— Колко струва? Цялото имение.

— Всъщност то няма толкова земя, колкото Станхоуп или Алхамбра, но е на брега, затова бих казал около десет или дванайсет милиона за земята.

— Това са много пари.

— И ще станат повече. Ако започнеш да наддаваш с иранците, те ще те вдигнат до петнайсет или повече.

— Аз не наддавам срещу други хора. Ти само ме свържи с хората, с които трябва да говоря. Със собствениците.

— И ти ще им направиш най-изгодното си предложение и ще им покажеш, че и за тях това е най-изгодното предложение.

Той ме погледна и се усмихна.

— Бързо схващаш, господин адвокат.

— Какво ще правиш с това място?

— Не знам. Ще плувам. И ще оставя хората да продължат да ползват плажа. Шибаните араби не биха направили това, защото имат тая работа, че не трябва да се вижда много плът. Разбираш ли? Те плуват, облечени в шибаните си чаршафи.

— Никога не съм мислил за това.

Чудех се дали този тип може действително да купи Станхоуп Хол и Фокс Пойнт и при това да задържи Алхамбра. Или само блъфираше? Освен това направи ми впечатление, че той има доста дългосрочни планове за човек, над който виси привличане под отговорност за убийство и който има внушителен списък от врагове, които искаха да е мъртъв. Не беше страхливец този тип, признавам му.

Изкачихме се по пътечката до белведера и влязохме в голямата осмоъгълна постройка. Тя бе направена от дърво, но боята на страната откъм морето се бе изронила. Вътре беше сравнително чисто, може би странните дами от дружеството „Белведер“ бяха почистили, преди да обядват тук. Някой трябва да ги научи да боядисват.

Белароса огледа белведера.

— Ти имаш такова в твоето имение. Аха, харесва ми. Хубаво място да седнеш и да приказваш. Ще доведа Доминик тук следващата седмица.

Той седна на пейката, която обхождаше вътрешната стена на белведера.

— Ами седни и ще поговорим.

— Ще остана прав, ти говори, аз ще те слушам.

Той извади една пура от джоба на ризата си.

— Искаш ли? Истински кубински.

— Не, благодаря.

Той разви пурата си и я запали със златна запалка. След това рече:

— Казах на момчето ти да каже на дъщеря ти да ми донесе от Куба кутия „Монте Кристо“.

— Ще ти бъда благодарен, ако не въвличаш семейството ми в контрабандна дейност.

— Ей, ако я заловят, аз ще се погрижа за това.

— Аз съм адвокат. Аз ще се погрижа за това.

— Какво прави в Куба?

— Откъде знаеше, че заминава за Куба?

— Момчето ти ми каза. Той щеше да ходи във Флорида, нали? Дадох му някои имена в Кокоу Бийч.

— Какви имена?

— Имена на приятели. Хора, които ще се погрижат за него и приятелите му, ако споменат името ми.

— Франк…

— Ей, за какво са приятелите? Но в Куба нямам приятели. За какво замина дъщеря ти за Куба?