Златният бряг [bg]

Докато вървяхме нагоре по „Грейс Лейн“ към Фокс Пойнт, Белароса каза:

— Това не е човек, когото можеш да дразниш.

— Това е човек, който ще е по-добре да не ме дразни отново.

— Аха?

— Слушай. Като ме каниш в къщата си, искам твоите лакеи да се отнасят към мен с уважение.

Той се разсмя.

— Аха? Нима вече цениш уважението? Ти да не си италианец или какво?

Спрях се.

— Мистър Белароса, кажи на убийците си, включително и на онзи идиот, Лени, и на малоумниците и мръсниците в онази вратарска къщичка, и въобще на всички, които работят за теб, че дон Белароса уважава мистър Сатър.

Той ме гледа около половин минута, след това кимна:

— Окей. Но втори път не ме карай да те чакам. Окей?

— Ще се постарая.

Продължихме разходката си по „Грейс Лейн“ и аз се питах колко ли хора ни видяха от кулите си от слонова кост.

— Ей, момчето ти се отби при мен онзи ден — рече Белароса. — Каза ли ти?

— Да. Каза, че си го развел из имението. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем. Добро дете. Хубаво си поговорихме. Умник като стареца си. Нали? И прям като стареца си. Попита ме откъде имам толкова пари да поправя имението.

— Със сигурност не съм го подучил да задава подобни въпроси. Надявам се, че си му казал, че не е негова работа.

— Н-не. Казах му, че работя здравата и върша хитри неща.

Сложих си едно на ум да поговоря с Едуард за цената на греха и за това, че не си струва да си престъпник. Вероятно съветите, които Франк Белароса даваше на децата си, бяха по-малко сложни и се заключваха в думите: Не бива да те хващат.

Стигнахме до края на „Грейс Лейн“, който представлява едно широко обръщало, в центъра на което се издига назъбена канара, висока около два метра и половина. Според една легенда капитан Кид, за който се знае, че е заровил съкровището си по северното крайбрежие на Лонг Айлънд, използвал тази канара като отправна точка в картата си за местонахождението на съкровището. Разказах това на Белароса и той попита:

— Затова ли това място се нарича Златният бряг?

— Не, Франк. Нарича се така, защото е богато.

— Ах, да. Някой открил ли е съкровището?

— Не, но ще ти продам картата.

— Нима? Ще ти отстъпя собствеността си върху Бруклинския мост за нея.

Мисля, че моето остроумие полираше неговото.

Стигнахме до входа към Фокс Пойнт, чиято вратарска къщичка беше един миниатюрен замък. Цялата предна стена на имението бе прикрита зад избуяли дървета и шубраци и никоя от градините му не се виждаше от „Грейс Лейн“. Извадих един ключ и отворих катинара на портите от ковано желязо, обръщайки се към Белароса:

— Как влезе тук?

— Беше отворена, като влязох. Имаше някакви хора на плажа. Трябва ли да имам такъв ключ?