Златният бряг [bg]

В Станхоуп Хол се върнахме в понеделник и през следващите няколко дни къщата ни беше оживена от приятелите на децата, които непрекъснато идваха и си отиваха. Аз в действителност обичам къща, пълна с тийнейджъри във ваканция, но в малки дози. Особено на Коледа, на Великден и в Деня на благодарността присъствието на деца в дома придава нещо неповторимо на празничното настроение и ми напомня за времето, когато и аз така се прибирах вкъщи от училище.

Децата на старата аристокрация са ако не нещо друго, поне учтиви. Те се социализират рано и знаят как да разговарят с по-възрастните. Те биха предпочели въобще да не разговарят с тях, разбира се, но рано се научават как да вършат неща, които не биха искали да вършат. Те ще станат преуспяващи и нещастни възрастни.

Каролин и Едуард си бяха резервирали полети в различни дни естествено, което означаваше две пътувания до летище „Кенеди“ в неудобни часове. В моменти като тези ми липсват шофьорите. Можехме да ги изпратим с наети лимузини, предполагам, но след като разкарах собствените си родители, се чувствах малко… някакъв.

След като децата заминаха, къщата опустя, а и няколко дни валя непрестанно. Ходих в кантората в Лоукаст Вели, за да си запълвам дните, но не свърших много работа, с изключение на това, че намерих папката, която ми трябваше за къщата в Ийст Хамптън. Прекарах един ден, изчислявайки разходите си по къщата, така че когато я продадат, да мога точно да си изчисля печалбата и съответния данък върху нея. Разбира се, както преди можех да реинвестирам така наречената печалба в друга къща и да отсроча данъка, но знаех, че нямаше да си купя друга къща в близо бъдеще, а може би и никога. Тази мисъл, която ми бе наложена от земната необходимост да дъвча цифри, ме удари жестоко. Не беше само въпросът с парите, който ме накара да осъзная, че никога няма да имам нова къща; само след две години може да съм в завидно финансово състояние. Това беше по-скоро решение от моя страна да престана да правя дългосрочни планове. Съвременният живот бе насочен към едно разумно предвидимо бъдеще: трийсетгодишни ипотеки, седемгодишни удостоверения за депозит, надути фючърси и пенсионни осигуровки. Но последните събития ме убедиха, че аз не мога нито да предвиждам, нито да планирам бъдещето, така че — по дяволите бъдещето. Когато стигна там, ще знам какво да правя. Винаги знам какво да правя в чуждите страни. А защо не и в бъдещето?

Миналото е друга история. Не можеш да го промениш, но можеш да се откъснеш от него и да го оставиш заедно с хората в него зад себе си. Целта ми, предполагам, беше да се нося в едно нескончаемо настояще, както капитанът на „Поманок“, да работя с непосредствените реалности, знаейки къде съм бил, но без да се тревожа за това, давайки общ курс напред, който подлежи на бързи промени в зависимост от ветровете, приливите и отливите и всичко, което мога да видя на непосредствения хоризонт.