Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Шрайка се появи до мен.
Шрайка… в космоса! Освободен от Хиперион и оковите на приливите на времето! На много от тези кораби имаше телепортатори!
На по-малко от пет метра по коридора имаше портал. Един от труповете се преметна към него, дясната ръка на младия мъж мина през непрозрачното поле, сякаш проверяваше водата в света от другата страна. Въздухът пищеше от тази шахта с усилващ се вой. Хайде! Натиснах тялото, но диференциалното налягане го оттласна от портала — ръката му се възстанови изненадващо непокътната, макар че лицето му представляваше анатомична маска.
Обърнах се към Шрайка и движението ме завъртя половин оборот в другата посока.
Шрайка ме вдигна, като шиповете му разкъсваха кожата ми и ме пусна по коридора към телепортатора. Не бих могъл да променя посоката, дори и да исках. В миговете, преди да мина през жужащия, пращящ портал, аз си представих от другата страна вакуум, падане от огромна височина, експлозивна декомпресия или — по-лошо от всичко останало — завръщане в лабиринта.
Вместо това паднах от половин метър върху мраморен под. Тук, на няма и двеста метра от това място, в частните покои на папа Урбан XVI — който, така се случи, беше умрял от старост по-малко от три часа преди да падна през неговия частен телепортатор. Нови Ватикан го нарича „папската врата“. Почувствах болката-наказание за това, че съм толкова далеч от Хиперион — толкова далеч от източника на кръстоидите, — но сега болката ми е стар съюзник и вече няма власт над мен.
Намерих Едоуард. Беше достатъчно любезен да ме слуша в продължение на часове, докато разказвах история, която нито един йезуит никога не е изповядвал. Беше дори още по-любезен да ми повярва. Сега я чухте вие. Това е историята ми.
Бурята беше утихнала. И тримата седяхме на светлината на свещите под купола на „Св. Петър“ и помълчахме няколко мига.
— Шрайка има достъп до Мрежата — накрая казах аз. Погледът на Дюре беше безизразен.
— Да.
— Това трябва да е бил някакъв кораб в космоса на Хиперион…
— Така изглежда.
— Тогава може да сме в състояние да се върнем там. Да използваме… папската врата?… за да се върнем в космоса на Хиперион.
Монсиньор Едоуард вдигна вежди.
— И искате да направите това, г. Севърн? Задъвках кокалчето на пръста си.
— Обмислях го.
— Защо? — меко попита монсиньорът. — Вашият двойник, киборговата личност, която Брон Ламиа носеше в себе си на поклонничеството, само намери смъртта си там.
Поклатих глава, сякаш с този прост жест се опитвах да прочистя обърканите си мисли.
— Аз съм част от това. Просто не зная каква роля да играя… или къде да я играя. Пол Дюре безрадостно се засмя.
— Всички ние сме изпитвали това чувство. Сякаш някакъв слаб драматург пише за предопределението. Какво ли е станало със свободната воля?
Монсиньор хвърли остър поглед към приятеля си.
— Пол, всички поклонници… самият ти… бяхте изправени пред избор, който направихте по своя собствена воля. Цялостният развой на събитията навярно се оформя от огромни сили, но човешките личности все още определят собствената си съдба.
Дюре въздъхна.
— Навярно е така, Едоуард. Не зная. Много съм уморен.
— Ако разказът на Ъмон е истина — казах аз. — Ако третата част от това човешко божество е избягала в нашето време, къде и кой смятате, че е? В Мрежата има повече от сто милиарда човешки същества.
Отец Дюре се усмихна. Усмивката му бе нежна и в нея нямаше ирония.
— Мислили ли сте, че може да сте самият вие, г. Севърн? Въпросът ме удари като плесница.
— Невъзможно е — възразих аз. — Дори не съм… дори не съм напълно човек. Съзнанието ми се носи някъде в матрицата на Техноцентъра. Тялото ми беше възстановено по останките от ДНК на Джон Кийтс и бе биологично произведено като тяло на андроид. Спомените ми са вградени. Краят на живота ми… моето „възстановяване“ от туберкулоза… бяха симулирани на свят, построен специално за тази цел. Дюре продължаваше да се усмихва.
— Така ли? Нима всичко това изключва възможността да сте Състраданието?
— Не се чувствам като част от някакъв бог — остро възразих аз. — Не помня нищо, не разбирам нищо и не зная какво да правя сега.
Монсиньор Едоуард докосна китката ми.
— Толкова ли сме сигурни, че Христос винаги е знаел какво да прави? Знаел е какво трябва да се направи. Това невинаги е едно и също.
Разтрих очите си.
— Не зная дори какво трябва да се направи. Гласът на монсиньора беше спокоен.
— Струва ми се, Пол иска да каже, че ако духовното създание се крие тук, в нашето време, както твърдите вие, то спокойно може и да не знае собствената си идентичност.