Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Но — повтаряше А. Т. — не мога да се унизя да редактирам Рекемчук. Държах се колкото можах, а сега се олюлявам, прекършен съм, повалиха ме.
Аз: — Засега стойте, още не сте повален! Защо искате да им сервирате торта — сам да напуснете? Нека те се нагърбят с тая мръсна работа.
Разбрахме се: ако не погнат Лакшин-Хитров-Кондратович — остава, ако ги свалят — напуска.
Взех да се сбогувам след откровения разговор — ама нали в кончова ми е затъкнат нож, писмото до секретариата, и няма начин да го покажа, веднага ще рухне всичко. Бодро:
— Александър Трифонич, ако все пак ме принудят да предприема някакви резки стъпки, не го вземайте присърце. Отговаряйте им, че не сте си залагали главата за мен, че не съм ви роден син!
Отбих се и при Лакшин, за амортизация:
— Владимир Яковлевич! Моля ви: колкото можете, смекчете А. Т., ако…
Вперил в мене поглед през младите си очила, Лакшин кима.
Не, няма да го направи. Той си има свой проблем, своето е по-уязвимо. Ще седне ли в такава минута да противоречи на разгневения А. Т.? Моята насока не е негова, аз не съм му съюзник.
На другия ден — удар! Секретариатът с едноседмично закъснение (да прескочат ноемврийската годишнина) обяви решението си за мен.
И аз без колебания — удар! Оставаше ми само да впиша датата. Пускааам! [13]
Борис Можаев (прекрасно се държеше през тия дни, както и през всичките тежки дни за „Новый мир“), с целия си вътрешен свободен размах на корсар, свикнал с годините да търси и гъвкави изходи, ме хваща за реверите, не ме пуска: не бива да се изпраща такова писмо! Защо отсичаш корабните въжета? Не е ли по-добре официално да обжалваш решението на секретариата на РСФСР пред секретариата на СССР, да идеш там за разглеждането на случая?
— Не, Боря, сега и с локомотив не можеш ме спря!
Смее се:
— Приличаш на заядлив шляхтич, важното е да стане кавга.
А според мен тъкмо това е най-руското състояние: да замахнеш и да цапардосаш! Единствено в такива минути се чувстваш достоен син на тази страна. Да не би да съм смел? — аз съм си краен боязливец: имам „Архипелага“ — мълча си, за сегашните лагери колко знам — мълча си, за Чехословакия си затраях, дори само заради това сега трябва да си посипя главата с пепел. Но правилно казва Лидия Корнеевна за политическите протести: „Без това не мога да пиша главното. Докато не изскубна тая стрела от себе си — не мога за нищо друго!“
И аз съм същият. При всеобщата плахост, ако не затръшна вратата на излизане — що за човек ще съм?! (На които им трябва да се оправдават, ще пуснат насрещен слух: той сам със своята рязкост ни попречи да се застъпим за него, тъкмо се бяхме наканили, а той затръшна и всичко развали. Щом и „класовата борба“ съм осмял — наистина никой не може да ми помогне. Само че това са все извъртаници — който искаше, сколаса навреме.)
А щом го изпратих, веднага ми олекна на душата. Макар че и тоя ден подире ми търчеха по московските улици два копоя — струваше ми се: извън града, в благословения подслон, предложен ми от Ростропович (в самото сърце на спецзоната, където съвсем наблизо са вилите на всички вождове!), не ме следят. Тук (макар че вече и „техници по газа“, и „електромонтьори“ някакви идваха) ми се струва: скрил съм се от всички, никой не знае кой съм, не се показвам, по телефона не се обаждам. Нека писмото ми бушува там, а тук е толкова изцелително, тихо и толкова ясно работи радиоапаратът — лови отразеното си писмо и бъди доволен от направеното. А и започвай да работиш.
Не помня някой да ми е направил през моя живот по-голям подарък от Ростропович с тоя подслон. Още през миналата 1968 година той ме канеше, но някак ме беше страх, че ще му създам неудобства. А през тая — не можех да се пренеса и настаня по-уместно и по-своевременно. Какво ли шях да правя сега в рязанския капан? Къде ли щях да скитам из задушния грохот на Москва? И кога ли щеше да се изчерпа твърдостта ми? А тук, в несравнимата тишина на спецзоната (при тях нито високоговорители крещят, нито трактори ръмжат, под чисти дървета и чисти звезди — лесно е да си непреклонен, лесно е да си спокоен.
Не за пръв път хлопа Ростропович по корицата на тези очерци. Но — невъзможно е: вече не носи книгата, и бездруго е набъбнала, а в Ростропович живот и бои има за десет души, жал ми е да го описвам между другото.
През оная есен той ме охраняваше така, че да не знам, че земята се пропуква, че надвисва градоносен облак. Вече имало заповед да изпратят милиционери — да ме изселват, а аз нищо не знаех, спокойно си се разхождах по алейките.