Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Паганел тъкмо щеше да отвори уста, за да разкаже впечатленията си от миналата нощ, когато се появиха двама младежи, яхнали чудно красиви чистокръвни коне, истински „хънтъри“.
Двамата джентълмени, облечени в изящни ловни костюми, спряха, като видяха групата, лагеруваща малко по цигански. Те сякаш се питаха какво означава присъствието на въоръжени хора на това място, когато забелязаха пътешественичките, които слизаха от колата. Скочиха веднага от конете си и се запътиха към тях със свалени шапки.
Лорд Гленарван отиде насреща им и като чужденец, се представи. Младите хора се поклониха и по-възрастният от тях каза:
— Милорде, дамите, вашите спътници и вие бихте ли ни направили честта да се отморите у нас?
— Господа?… — каза Гленарван.
— Мичел и Санди Патърсън, собственици на Хотамстейшън. Вие сте вече в нашите владения и трябва да извървите само четвърт миля, за да бъдете у нас.
— Господа — отговори Гленарван, — не бих искал да злоупотребявам с вашата любезност…
— Милорде — възрази Мичел Патърсън, — приемайки, вие ще направите голяма чест на двама изгнаници, които биха били щастливи да ви окажат гостоприемство в пустинята.
Гленарван се поклони в знак, че приема поканата.
— Господине — каза тогава Паганел, като се обърна към Мичел Патърсън, — ще бъда ли много нескромен, ако ви запитам дали вие пяхте вчера божествената ария от Моцарт?
— Да, аз господине — отговори Мичел Патърсън, — а брат ми Санди ми акомпанираше.
— Тогава приемете, господине — отвърна Паганел, — сърдечни поздравления от страна на един французин, горещ поклонник на тази музика.
Паганел подаде ръка на младия човек, който я пое много любезно. После Мичел Патърсън показа надясно пътя, по който трябваше да минат, като оставиха конете на грижите на Еъртън и моряците.
И така пътешествениците, предвождани от двамата млади хора, тръгнаха пеша за Хотамстейшън. Из пътя те разговаряха и се любуваха на околния пейзаж.
Станцията беше наистина великолепна и се поддържаше в строг ред, като английските паркове. Огромни ливади, оградени със сиви сгради, се простираха, докъдето стигаше погледът. Там пасяха хиляди говеда и милиони овце. Тази неспокойна армия се охраняваше от голям брой пастири и още по-голям брой кучета. Мученето и блеенето се смесваха с лая на кучетата и острото плющене на камшиците.
На изток се виждаше гора, обрасла с австралийски акации и смолисти дървета, над които господстваше на 2250 метра височина внушителният връх на планината Хотам. На всички посоки се простираха алеи от вечнозелени дървета. Тук-таме се виждаха гъсти горички от „граас-трииз“, шубраци, високи 3 метра, които наподобяваха „палмата джудже“ и бяха потънали в своите корони от дълги и остри листа. Въздухът беше наситен с аромата на ментолаврови дървета, чиито бели цветове в пълен разцвет изпускаха много нежен аромат.
С тези групи от местни дървета се размесваха и сортове, пренесени от Европа. Прасковите, крушите, ябълките, смокините, портокаловите дървета, та дори и дъбът бяха поздравени с „ура“ от пътешествениците, които не се учудиха много, че вървят под сянката на родни дървета, но се възхитиха от птиците, които прехвъркваха между клоните им — „атлазени птички“ с пера като коприна и златисти авлиги, нагиздени наполовина със злато и наполовина с черно кадифе.
Между другото, те можаха за пръв път през живота си да се полюбуват на „менура“. Това е птицата лира, чиято опашка има формата на грациозния инструмент на Орфей. Тя бягаше между дървообразните папрати и когато опашката й удряше листата, човек почти се учудваше, че не чува хармоничните акорди, които бяха вдъхновили Амфион, за да възстанови стените на Тива. Паганел имаше желание да посвири на тази лира.
Гленарван обаче не само се любуваше на фееричната гледка на този импровизиран в австралийската пустиня оазис, но и слушаше разказа на младите джентълмени. В Англия всред облагородената природа обичаят налага първо гостът да разправи на домакина откъде идва и къде отива. Но тук, подтикнати от много изискана деликатност, Мичел и Санди Патърсън счетоха за свой дълг да се представят първо те на пътешествениците, на които предлагаха гостоприемство. И разказаха историята си.
Това беше историята на всички млади англичани, умни и предприемчиви, които не смятат, че богатството ги освобождава от задължението да работят. Мичел и Санди Патърсън бяха синове на лондонски банкер. Когато станали по на двадесетина години, баща им казал: „Младежи, ето ви милиони. Идете в някоя далечна колония и създайте там полезно предприятие. Опознайте живота чрез труд. Ако успеете, толкова по-добре. Ако пък не сполучите, няма никакво значение. Никой няма да съжалява за милионите, които са ви помогнали да станете мъже“. Младите хора се подчинили. Те избрали в Австралия колонията Виктория като място, където да посеят бащините си милиони, и не съжалявали за това. След три години предприятието процъфтяло.