Децата на капитан Грант

Решено бе да нощуват в тия склонове още същата вечер. Еъртън ускори хода на воловете, които след един преход от тридесет и пет мили стигнаха малко изморени. Палатката бе изпъната под грамадни дървета и понеже беше вече доста късно, вечеряха набързо. След такъв преход всички мислеха повече за сън, отколкото за ядене.

Паганел, комуто се падаше да бъде на пост в първата смяна, не си легна и с карабина на рамо охраняваше лагера. Той се разхождаше напред-назад, за да устои по-лесно на съня.

Макар че нямаше луна, нощта беше почти светла благодарение на блясъка на южните съзвездия. Ученият се забавляваше да чете в голямата небесна книга, винаги отворена и толкова интересна за този, който я разбира. Дълбоката тишина на заспалата природа се нарушаваше само от шума на букаите, които звънтяха на краката на конете.

Паганел се беше увлякъл в своите астрономически съзерцания и бе зает повече с нещата по небето, отколкото на земята, когато далечен шум го изтръгна от неговия унес.

Той се вслуша внимателно и за голямо свое учудване стори му се, че чува звуци на пиано. Няколко акорда, изсвирени последователно и бързо, изпращаха до него трептящите си звуци.

Не можеше да греши.

— Пиано в пустинята! — каза си Паганел. — Ето нещо, което никога не бих допуснал.

И наистина това беше много чудно. Паганел бе склонен да мисли, че някаква чудновата австралийска птица имитираше звуците на някакъв Плейел или Ерар99, както други подражаваха шума на часовник или на точилар.

Но в този момент се разнесе във въздуха един много чист глас. Пианистът бе същевременно и певец. Паганел слушаше, без да вярва. Обаче след няколко минути той бе принуден да признае, че до ушите му долиташе много познатата ария. Тя беше: „Il mio tesoro tanto“ от „Дон Жуан“.

— Дявол да го вземе! — помисли си географът. — Колкото и странни да са австралийските птици, па били те и най-музикалните папагали на света, все пак не могат да пеят Моцарт!

После той изслуша докрай вълшебното вдъхновение на великия музикант. Впечатлението, което му направи тази мелодия всред тишината на ясната нощ, бе неописуемо. Паганел дълго не можа да се съвземе от това очарование. После гласът замлъкна и отново всичко потъна в тишината.

Когато Уйлсън дойде да смени Паганел, намери го потънал в дълбоки мечти. Географът не каза нищо на моряка, като реши да разкаже на другия ден всичко на Гленарван, и отиде да се сгуши в палатката.

На другия ден целият отряд бе събуден от неочакван лай. Гленарван стана веднага. Два великолепни „пойнтъра“ с дълги крака, чудесни ловджийски кучета от английска порода, тичаха по окрайнините на една малка гора. При приближаването на пътниците те се скриха между дърветата, като удвоиха лаенето си.

— Има значи някаква станция в тази пустиня — каза Гленарван — и ловци, защото има ловджийски кучета.