Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
„Но сега не се намираш в час по психология, в осветената с неонови лампи класна стая, където на черната дъска са написани термини от психологията, които действат успокояващо и пред които се перчи някой умник — преподавател, опитвайки се да запълни със странните си теории оставащите петнайсет минути от часа. Става нещо страшно и ти отлично го знаеш, усещаш го. Нямам представа какво общо има с Пасков, с Гейдж или с Чърч, но зная, че се отнася за Луис. Какво е то? Нима…“
Мисълта, която й хрумна, накара кръвта й да се вледени. Отново откачи телефонната слушалка и взе монета от жлеба за връщане. Какво, ако Луис е намислил да се самоубие? Може би заради това побърза да се отърве от тях и почти насила ги качи на самолета за Чикаго. Да не би Ели да е имала… о, по дяволите психологията! Да не би да е имала някакво видение?
Този път даде на операторката номера на Джъд Крендъл. Телефонът иззвъня пет… шест… седем пъти. Рейчъл точно се канеше да затвори, когато дочу задъхания глас на стареца.
— ’ло?
— Джъд! Джъд, обаж…
— Един момент, госпожо — прекъсна я телефонистката. — Приемате ли разговор за ваша сметка от мисис Луис Крийд?
— А-ха — отвърна Джъд.
— Извинете, сър — да, или не?
— Тъй ми се струва — произнесе старецът.
Настъпи тишина — явно на операторката й бе нужно време да преведе идиотския му израз, характерен за янките, на обикновен американски език. Сетне все още със съмнение произнесе:
— Благодаря. Говорете, госпожо.
— Джъд, виждал ли си днес Луис?
— Днес ли? Май че не съм. Сутринта ходих за провизии в Брюър, а целия следобед работих в градината зад къщата. Защо питаш?
— О, навярно се безпокоя напразно. Ели сънува някакъв кошмар в самолета, затова исках да чуя как се чувства Луис и да я успокоя.
— В самолета ли? — изведнъж в гласа на стареца прозвуча тревога. — Откъде се обаждаш, Рейчъл?
— От Чикаго. Двете с Ели току-що пристигнахме. Ще останем известно време при родителите ми.
— Луис не е ли с вас?
— Ще пристигне в края на седмицата — отвърна Рейчъл и с мъка овладя гласа си да не се разтрепери. Имаше нещо в тона на Джъд, което не й се нравеше.
— Той ли предложи да заминете?
— Всъщност… да. Джъд, какво има? Нещо не е наред, нали? И ти знаеш какво.
— По-добре ми разкажи съня на Ели — след дълго мълчание промълви Джъд. — Рейчъл, побързай.
46
Когато затвори телефона, Джъд наметна палтото си (небето се бе покрило с облаци и беше задухал силен вятър) и излезе. Преди да пресече шосето, внимателно се огледа, за да се убеди, че не идва камион. Дяволските камиони бяха причинили нещастието. Проклети да бъдат!
Само дето вината не беше в камионите.
Усещаше странната притегателна сила на Гробището за животни и на тайнственото гробище зад преградата от мъртви дървета. Досега шепотът им напомняше приспивна песен, действаща успокояващо и същевременно завладяващо, а сега беше по-тих и зловещ — в него се долавяха мрачни и заплашителни нотки. „Стой настрана, старче!“
Но Джъд нямаше да стои настрана, защото бе отговорен за случилото се.
Забеляза, че комбито на Луие не е в гаража. Опита се да отвори задната врата на къщата и установи, че не е заключена.
— Луис? — извика той. Отлично знаеше, че никой няма да му отговори, но му се искаше да наруши злокобната тишина, която цареше в къщата.
Да-а, старостта започваше да му пречи: през повечето време усещаше, че крайниците му са странно натежали и като че му пречат, а след два часа работа в градината изпитваше страхотни болки в гърба и имаше чувството, че в бедрото му се е впил свредел.
Залови се методично да тършува из къщата, търсейки издайнически следи. „Вижте най-стария крадец на света“ — невесело си помисли той и продължи работата си. Не откри нищо, което сериозно да го разтревожи: кашони с играчки, непредадени на Армията на спасението, дрехи за момченце, скрити зад вратата, в някой шкаф или под леглото… или още по-страшно — креватче, отново поставено в стаята на Гейдж. Не откри нищо от онова, което търсеше, но все пак имаше неприятното усещане, че празната къща го дебне… сякаш очаква да бъде напълнена с…
„Може би трябва да прескоча до «Плезантвю» и да проверя дали става нещо нередно. Възможно е дори да налетя на Луис Крийд и да го поканя на вечеря.“