Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Той кимна:
— Това е прекрасно.
— Може би — кротко вметна Алан, — но Раймър не ни мисли за глупаци, ако съдим как ни гледаше, като минавахме оттам. Нито пък Джонас. И ако не ни мислят за глупаци, за какви ни имат тогава?
Разсеяно нарамил одеялото Роланд спря на второто стъпало. Най-сетне успяха да привлекат вниманието му, отбеляза Кътбърт. Слава на Бога и чудните му деяния.
— Те мислят, че избягваме Ската, защото вече знаем какво има там — каза Роланд. — А ако още не са го измъдрили, скоро ще им се изясни.
— Кътбърт има план.
Погледът на Роланд — мек, увлечен и вече доста отнесен, се насочи към Кътбърт. Кътбърт шегаджията. Кътбърт чиракът, който изобщо не заслужаваше пистолета, с който пое на изток към Външната арка. Кътбърт девственикът и неизменният втори. „Богове, не искам да го мразя, така е, но сега е толкова лесно.“
— Утре ние двамата трябва да се срещнем с шериф Авери — заяви Кътбърт. — Ще го изкараме като любезно посещение. Вече имаме славата на „трима възпитани, леко глуповати младежи“, нали така?
— Именно — съгласи се Роланд с усмивка.
— Ще кажем, че най-сетне сме приключили с крайбрежната част на Хамбри и се надяваме да сме също тъй прецизни и във фермите, и при каубоите. Но, разбира се, не искаме да причиняваме неприятности и да пречим на когото и да било. В крайна сметка, сега е най-усилното време на годината — и за животновъдите, и за фермерите — и дори абсолютни глупаци като нас са наясно с това. Така че ще дадем на добрия шериф един списък…
— Очите на Роланд блеснаха. Той метна одеялото на перилото на верандата, сграбчи Кътбърт за раменете и силно го прегърна. Кътбърт долови аромата на люляк по яката на другия и изпита налудничаво, но непреодолимо желание да го стисне за врата и да го удуши. Вместо това силно го потупа по гърба.
Роланд се отдръпна широко ухилен:
— Списък на фермите, които ще посетим. Охо! Като ги предупредим, ще преместят всички неща, които не желаят да видим, я в съседното ранчо, я дори в най-отдалеченото… Храна, фураж, снаряжение — всичко! Страхотно, Кътбърт! Ти си гений!
— Ами, нищо подобно — отвърна другият. — Просто си поблъсках главата над този проблем, който засяга всички ни. Включително цялото Сдружение, може би. Налага се да размислим. Не смяташ ли?
Алан трепна, но Роланд като че не забеляза. Продължаваше да се хили и макар четиринадесетгодишен, с това изражение изглеждаше доста странно. Истината е, че като се ухили до уши, Роланд придобиваше доста налудничав вид.
— Знаеш ли, може дори да докарат сума ти мутанти, за да ни накарат да вярваме в лъжите за смесването на породите. — Той замълча, поразмисли и каза: — Защо ти и Алан не отидете да видите шерифа, Бърт? Мисля, че това ще бъде напълно достатъчно.
В този миг Кътбърт за малко да се хвърли върху Роланд — искаше му се да кресне: „Да, защо пък не? Та утре да си свободен да я чукаш — цяла сутрин и цял следобед също! Ах, идиот такъв! Безмозъчен, влюбен до уши тъпак!“
Спаси го Ал и може би спаси всички тях.
— Не ставай глупав — остро го сряза той и Роланд се извърна изумено. Не очакваше подобно отношение именно към него. — Ти си ни водач, Роланд — така те възприемат и Торин, и Авери, и гражданите. Ние също.
— Никой не ме е избирал за…
— Не е и нужно! — кресна Кътбърт. — Ти си спечели пистолетите! Тези хора едва ли биха повярвали — напоследък и на мен вече почти не ми се вярва — но ти си стрелец. Трябва да дойдеш! Ясно е като бял ден! Няма значение кой от нас ще те придружи, но ти трябва да отидеш! — Можеше да каже и още много, много неща, но ако го стори, къде ли ще свърши всичко това? Сигурно ще се изпокарат до смърт.
Така че млъкна — този път нямаше нужда Алан да го рита — и отново зачака Роланд да избухне. Но пак не последва нищо.
— Добре — отвърна стрелецът по новия си начин — меко, сякаш искаше да каже — това няма голямо значение — и на Кътбърт му се прииска да го ухапе, за да го събуди. — Утре сутрин. Ти и аз, Бърт. — Към осем часа удобно ли ти е?
— Идеално — отвърна Кътбърт. Сега, когато дебатите приключиха и решението бе вече взето, сърцето на Бърт се разтуптя с все сила и изведнъж краката му се подкосиха. Така се чувстваше след сблъсъка с Големите ковчези.
— Ще бъдем възможно най-любезни — обясняваше Роланд.
— Мили момчета от Вътрешните баронства с много добри намерения, но малко мозък. Чудесно. — И той влезе вътре, а на устните му вместо ужасната ухилена гримаса трепкаше лека усмивка (което бе на свой ред успокояващо).
Кътбърт и Алан се спогледаха и шумно въздъхнаха. Кътбърт кимна към двора и слезе по стълбите. Алан го последва и двете момчета застанаха насред мръсния правоъгълник с гръб към къщата. На изток изгряващата пълна луна се криеше зад перестите облаци.