Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Когато те си тръгнаха, Джонас разбърка отново картите и огледа заведението. Имаше близо дузина посетители, включително пианистът Шеб и барманът Барки, които си отспиваха. Никой не беше достатъчно близо да чуе тихия разговор на двамата до вратата, дори и ако някой хъркащ пияница по неясни причини само имитира сън. Джонас сложи червена дама върху черно вале, после погледна към Раймър:
— Казвай си приказката.
— Всъщност тези двамата го казаха вместо мен. Сай Дипейп никога не се е притеснявал от излишък на сиво вещество, но Рейнолдс е доста умен за пистолетаджия, не мислиш ли?
— Клей е хитър, когато луната е високо — съгласи се Джонас. — Да не искаш да ми кажеш, че си изминал целия път от Сийфронт само да ми съобщиш, че тези три бебчета трябва да се наблюдават отблизо?
Раймър сви рамене.
— Може и да трябва, но ако се наложи аз ще си го свърша. Тъй де. Но какво трябва да се търси?
— Това трябва да разберем — каза Раймър и потупа една от картите на Джонас. — Тук е Попът.
— Аха. Почти толкова е грозен, колкото и този, до който седя. — Джонас сложи Попа върху неговата редичка карти. При следващото раздаване откри Лука, когото сложи до Павел. Оставаха Петър и Матей, все още скрити някъде в колодата. Джонас смръщено погледна Раймър:
— Ти го криеш по-добре от приятелчетата ми, но си се нервирал като тях. Искаш да знаеш какво има в онази землянка? Ще ти кажа: резервни ботуши, портрети на мамичките им, чорапи, които смърдят до небето, мръсни чаршафи на момчета, на които са им казвали, че е лошо да преследваш овцата… и скрити някъде там пистолети. Най-вероятно под дъските на пода.
— Наистина ли смяташ, че имат пистолети?
— Аха, Рой е напипал същината на нещата, тъй си е. Те са от Гилеад, вероятно произхождат от линията на Илд или от хора, които си мислят, че идват оттам и вероятно са чираци, пратени на задача с оръжия, които още не са заслужили. Колебая се малко за онзи високия с „аз го давам тежкарски“ поглед в очите. Той може и да е вече стрелец. Предполагам, но дали е възможно? Не мисля. Дори и ако е, мога да го надвия в честен бой. Знам това, както го знае и той.
— Тогава защо са ги пратили тук?
— Не защото някой във Вътрешните Баронства подозира предателството ти, сай Раймър, спокойно.
Главата на Раймър щръкна от серапето му, когато той се изправи и лицето му се вцепени:
— Как смееш да ме наричаш предател? Как си позволяваш!
Елдред Джонас награди хамбрийския министър на инвентара с неприятна усмивка.
— През целия си живот съм наричал нещата с истинските им имена и не се каня да спирам точно сега. Това, което би трябвало да те интересува е, че никога не съм играл срещу работодателя си.
— Ако аз не вярвам в каузата на…
— Мътните да я вземат вярата ти. Става късно и искам да си лягам. Хората в Ню Канаан и Гилеад си нямат и най-малка представа какво става или не става тук на Дъгата. Пък и малцина от тях въобще са били наоколо, бих казал. Прекалено заети са да запазват света да не се срути над главите им, за да пътуват напред-назад тези дни. Не, това, което са научили е от книжките с картинки, които са чели като малки: весели каубои, препускащи след стадата; весели рибари, които дърпат пълните мрежи на лодките си; хора, които си ходят на гости и пият ракия в големи халби в павилиона на „Зеленото сърце“. В името на човека Исус, Раймър, не се стягай! С това се разправям ден и нощ.
— Те виждат Меджис като спокойно и сигурно място.
— Аха, пасторален рай, точно така, без съмнение. Знаят, че целият им начин на живот — всичкото това благородство и превземките, и древният произход — са под заплаха. Последната битка може и да се проведе на близо двеста колела на северозапад от границите им, но когато Фарсън използва огнените си колесници и роботи, за да издуха армията им, неприятностите бързо ще се придвижат на юг. Там във Вътрешните Баронства подушват тези неща от двадесет години насам. Те не са пратили хлапетата тук, за да разкриват тайните ти, Раймър. Хора като тези не подлагат преднамерено децата си на опасност. Те са ги пратили тук да ги разкарат от пътя си, това е всичко. Това не ги прави слепи или глупави, но, за Бога, нека разсъждаваме разумно. Та те са дечица.
— И какво още би открил, ако отидеш там?
— Някакъв метод за пращане на съобщения, вероятно. Предполагам, че ще е хелиограф. А някъде зад Айболт има овчар или селянин, който е верен на движението — някой, който е обучен да приема съобщенията и или да ги препредава, или да ги носи лично. Но не след дълго ще е твърде късно, за да има полза от съобщения, нали?
— Може би, но сега все още не е късно. И ти си прав. Хлапета или не, те ме притесняват.