Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Познаваш ли го?
Бутилката със сок се изплъзна от пръстите й и Сюзан я задържа с другата си ръка. Не можеше да хаби безценния портокалов сок, особено по това време на годината. Обърна се и видя леля си до сандъка с дърва. Кордилия беше оставила шапката си на закачалката в антрето, но още не беше свалила одеялото и калните ботуши. Бе оставила ножа върху купчината дърва, а по острието му още висяха зелени стъбълца. Гласът й беше студен, но очите й пламтяха от подозрение.
Изведнъж всичко изпъкна съвършено ясно в съзнанието й. „Ако кажеш «не», си загубена — рече си тя. — Дори ако попиташ за кого става дума. Трябва да кажеш…“
— Познавам ги и двамата — безразлично отвърна тя. — Запознахме се на приема. И ти се запозна с тях. Стресна ме, лельо.
— Той защо те поздрави?
— Откъде да знам! Така му е хрумнало.
Леля й се устреми напред, подхлъзна се с калните си ботуши, но успя да запази равновесие и сграбчи Сюзан за ръцете. Очите й направо искряха.
— Не ми се подигравай, момиче! Не си играй с мен, Мис Младост и Хубост, защото…
Сюзан се дръпна толкова силно, че Кордилия се олюля и сигурно щеше да падне, ако не беше успяла да се хване за масата, която се оказа под ръка тъкмо навреме. Зад нея като обвинителни знаци се точеше дълга кална следа.
— Наречи ме пак така и ще те… ще те ударя! — извика Сюзан. — Тъй ще сторя!
— Ще удариш единствената жива роднина на баща си? Толкова ли си лоша?
— И защо не? Ти не ме ли удряш, лельо? Пламтящите очи на леля й поомекнаха и усмивката й се стопи:
— Сюзан! Почти никога не те удрям! Едва ли има и пет пъти, откакто едва бе проходила и сграбчваше всичко, до което се докопаше, например кипящия чайник или…
— Езикът ти удря — отвърна девойката. — Бях се примирила — каква глупачка съм била, — но вече ми дотегна. Няма повече да търпя. Щом съм достатъчно голяма да ме пратиш в нечие легло за пари, значи съм и достатъчно голяма да държиш приличен език, когато говориш с мен.
Кордилия отвори уста да се защити — гневът на момичето и обвиненията я бяха поразили — и чак след това осъзна колко ловко е била отклонена от темата за момчетата. За онова момче.
— Значи го познаваш само от приема, Сюзан? Диърборн имам предвид. — „Както, струва ми се, чудесно знаеш“ — мислено допълни.
— Виждала съм го в града — отвърна малката. Спокойно гледаше леля си право в очите, въпреки че това й костваше много усилия; полуистините преминават в лъжи, както тъмата следва здрача. — И тримата съм ги срещала в града. Сега доволна ли си?
Не, с нарастващо недоволство отбеляза Сюзан, не беше доволна.
— Кълнеш ли се, Сюзан — в името на баща си, — че не си се срещала с това момче Диърборн?
„Всички късни следобедни разходки — мислеше си Сюзан.
— Всички извинения. Цялото старание някой да не ни види. Всичко това е разрушено от едно безгрижно помахване в дъждовна сутрин. Рискувахме всичко. Толкова неразумно. Нима сме вярвали, че обратното е възможно? Толкова глупави ли сме били?“
Да… и не. Истината беше, че бяха полудели. И още са. Не можеше да се отърси от спомена за погледа в очите на баща си. В редките случаи, когато я улавяше в измама. Това полулюбопитно разочарование. И усещането, че с лъжите си, колкото и безобидни да са били, го е наранявала, колкото убождане с трън.
— Не се кълна в нищо — каза. — Нямаш право да искаш това от мен.
— Закълни се! — пискливо изкрещя Кордилия. — Отново се протегна към масата и я стисна, като че за опора. — Закълни се! Закълни се! Не си играем на прескочи кобила! Вече не си малка! Закълни ми се! Закълни се, че си още чиста!
— Не — отсече Сюзан и се обърна да си върви. Сърцето й лудо биеше и още не можеше да отпъди ужасната яснота, която обгръщаше целия свят. Роланд би отгатнал на мига: тя гледаше с очите на стрелец. В кухнята имаше прозорец с изглед към Ската и девойката видя в него как призрачното отражение на леля Корд се промъква зад нея с вдигнат юмрук. Без да се обръща, Сюзан също вдигна ръка.
— Не вдигай ръка на мен — каза. — Да не си посмяла, мръснице.
Очите на призрачното отражение се разшириха от ужас и недоумение. Юмрукът се отпусна.
— Сюзан — тихо и обидно започна Кордилия. — Как можеш да ме наричаш така? Защо ме гледаш и съдиш така сурово?
Сюзан се отдалечи, без да й отговори. Прекоси двора и влезе в конюшнята. Тук познатите от детинство миризми — на коне, трици, сено — изпълниха сетивата й и отмиха ужасната яснота. Потъна в детски спомени и се изгуби в сенките на объркването си. Пайлън се обърна и изцвили. Сюзан сгуши чело на шията му и заплака.