Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
7
— Ето на! — възкликна шериф Авери, когато Диърборн и Хийт се тръгнаха. — Вие бяхте прави — просто са бавни и предпазливи до посиняване. — Той вдигна старателно изписания лист, плъзна поглед по имената и весело се изкиска. — Я вижте това! Красота! Пфу! Можем да преместим всичко, което не искаме да видят и то дни преди да дойдат, честна дума.
— Те са глупаци — отбеляза Рейнолдс, но въпреки това копнееше пак да му паднат. Ако Диърборн наистина смята, че миналия спомен за онзи малък сблъсък в „Почивка за пътника“ е погребан, значи е не просто глупак, а пълен идиот.
Помощник-шерифът Дейв не каза нищо. Зяпаше през монокъла си с празен поглед дъската за Обсада, където бялата му армия беше разбита за шест бързи хода. Силите на Джонас се изляха иззад Червеното укрепление като река, която отми надеждите на Дейв в руслото си.
— Смятам добре да се увия и да отскоча до Сийфронт с това — каза Авери. — Не спираше да се радва със злостно задоволство на спретнато изписаните ферми и предложените дати за инспекция. Беше планирано да продължи чак до края на годината. Богове!
— Защо не го направиш? — каза Джонас и се изправи. Болката прониза крака му като горчива светкавица.
— Още една игра, сай Джонас? — предложи Дейв и започна да подрежда фигурите.
— По-скоро бих играл с тревопасно куче — каза Джонас и изпита злобно удоволствие от руменината, която плъзна по врата на Дейв и обхвана глупавото му, простодушно лице.
Помощник-шерифът тръгна към вратата, отвори я и излезе на верандата. Ръмежът се бе превърнал в спокоен, лек дъжд. Хил Стрийт беше пуста и мокрият калдъръм блестеше.
Рейнолдс го бе последвал навън.
— Елдред…
— Махай се — тросна се Джонас, без да се обръща.
Клей се поколеба за миг, после се върна и затвори вратата.
„Какво ти става, по дяволите?“ — запита се Джонас.
Трябваше да се зарадва на двете млади кутрета и техния списък — като Авери и като Раймър, когато научи за тазсутрешното посещение. В крайна сметка, нали преди три дни предрече на Раймър, че момчетата скоро ще се качат на Ската и ще броят докато им се пръснат сърцата? Да. Тогава защо бе толкова неспокоен и толкова тревожен? Защото все още нямаше вест от човека на Фарсън, Латиго? Защото, Рейнолдс, не се намери нищо на Висящата скала, а на следващия ден и те с Дипейп не успяха нищо да открият? Латиго ще дойде с голям отряд бойци, но още е твърде рано за тях и Джонас го знаеше. До Жътва имаше почти месец.
„Дали е само от лошото време, което мъчи краката, събужда старата рана и те загрозява?“
Не. Болеше го силно, но е имал и по-лоши пристъпи. Проблемът е в мислите му. Джонас се подпря на стълба под стрехата, вслуша се в почукващия по керемидите дъжд и се замисли как понякога в играта на Обсада умният играч ще надникне иззад укреплението си само за миг, а после пак ще се скрие. Точно така се чувстваше — и всичко беше толкова правилно, че чак намирисваше на нещо гнило. Налудничава идея, но някак си не чак толкова смахната.
— Опитваш се да играеш на Обсада с мен, а нещастнико? — промърмори Джонас. — Ако е така, скоро ще ти се да си стоял вкъщи при мама, не се шегувам.
8
Роланд и Кътбърт се върнаха до Бар Кей по Ската — днес нямаше да броят. Отначало доброто настроение на Кътбърт се беше възвърнало напълно, въпреки дъжда и сивото небе.
— Видя ли ги? — попита той и се засмя. — Видя ли ги, Роланд… Уил, исках да кажа? Хванаха се, нали? Лапнаха стръвта заедно с кукичката, значи!
— Да.
— Какво ще правим сега? Какъв ще е следващият ни ход?
Роланд сляпо примигна, като че ли пробуден от дрямка:
— Те са на ход. Ние ще броим. И ще чакаме.
Доброто настроение на Кътбърт се стопи като дим и отново му се наложи да преглъща напиращите на езика му купища обвинения, които се въртяха около две основни неща: че Роланд изоставя задълженията си, за да тъне в неоспоримия чар на една млада дама, и — много по-важно — че си е изгубил акъла, тъкмо когато целият Среден свят най-силно се нуждае от него.
Само че от каква отговорност бягаше Роланд? И какво го караше да е толкова сигурен, че Роланд греши? Интуиция? Или просто старата мръсна ревност? Кътбърт откри, че си припомня как безгрижно Джонас разби армията на Дейв, който атакува твърде рано. Но животът не е игра на Обсада… или? Не знаеше. Но си рече, че има поне едно вярно предчувствие: Роланд се е засилил право към пропастта. Както и всички те.
„Събуди се — помисли си Кътбърт, — моля те, Роланд, събуди се, преди да е станало твърде късно.“