Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Преди змията да успее да обездвижи и ръката му, успя да докопа ножа си и да го извади. Знаеше, че под водата голяма част от силата му се губи, въпреки това не му оставаше друго, освен да се опита да използва оръжието си. Трябваше да се възползва от шанса си, преди да се е удавил.
Докато протягаше шия към повърхността, която се отдалечаваше все повече и повече от него, краката му опряха в твърда почва. Вместо да продължи опитите си да излезе над водата и да си поеме въздух, той се отпусна и остави коленете си да се сгънат към дъното. Постепенно застана в положение на жаба, готвеща се за скок. Тогава напрегна всички сили и се отблъсна от дъното.
Главата му разцепи повърхността, тялото му се появи над водата, пристегнато в плътни обръчи. Хвърли се към брега и успя да се метне върху едно коренище. Увитата около него змия омекоти сблъсъка с твърдата повърхност и явно не остана доволна от тази си роля. В полумрака, във вихъра на двете боричкащи се мокри тела, проблеснаха разноцветни люспи.
Главата на змията се надигна над рамото на Оба. Зад прикритието на черна маска го стрелнаха две жълти очи. Червеният език обиколи непокорната жертва. Оба се ухили.
— Ела ми по-наблизо, приятелче.
Змията се премести с вълнообразни движения нагоре по тялото му, очите го гледаха заплашително. Ако имаше влечуго, способно да изпитва ярост, то беше пред него. Бърз като светкавица, Оба сключи покафенелия си от тинята юмрук около огромната зелена глава. Спомни си редките случаи, в които беше влизал в ръкопашен бой. Обичаше да се бие. Винаги ставаше победител.
Змията изсъска. Двамата гиганти се бяха вкопчили един в друг. Змията се опита са пристегне Оба в допълнителни обръчи и да си спечели предимство, като го стегне в смъртоносна хватка.
Борба за надмощие между два колоса.
Оба си припомни, че откакто се вслуша в гласа, стана непобедим. Преди живееше в постоянен страх — в страх от майка си, в страх от могъщата магьосница. Почти всички се бояха от Латея, както почти всички се бояха от змии. Но единствено Оба успя да се възправи срещу злата и магия. Тя изпрати насреща му огън и светкавици, магия, способна да разруши стени и да заличи всяка сила. Но той е непобедим. Нима някакво си влечуго може да се мери с такъв противник? Засрами се, дето извика от страх. Нима една змия може да уплаши Оба Рал!
Примъкна се още по-нагоре на сушата, като дърпаше змията със себе си. Широко усмихнат, плъзна ръка под зелената и глава. Огромното животно се вцепени.
Едната му ръка внимателно подхвана главата, а другата натисна допълнително с ножа. Твърдите люспи, сякаш бяла ризница, не поддадоха. Змията, под заплахата на смъртоносното оръжие на Оба, внезапно започна да се бори — този път не за надмощие, а за да избяга. Мощните обръчи се отпуснаха и освободиха краката на Оба, плъзнаха се по земята, опитвайки се да се вкопчат в нещо, било то клон или корен. Оба протегна крак и придърпа туловището и обратно нагоре.
Острият като бръснач нож, движен от мощните му мускули, изведнъж проби дебелите люспи под челюстта. Оба остана като замаян от гледката на капещата по юмрука му кръв. Змията побесня от ужас и болка. За надмощие вече не можеше да става и дума. Сега единственото и желание беше да избяга. Всичките усилия на животното бяха съсредоточени в тази посока.
Но Оба беше силен. Оба никога не изпускаше жертва.
Напрегнал мускули, издърпа мятащото се тяло още по-нагоре към брега, на по-сухо място. Тежкият звяр го запъхтя. Успя да вдигне туловището над главата си и обзет от бяс, да се хвърли напред с нож в ръка, приковавайки го към едно дърво. Острието премина през долната челюст на змията и се показа през крайчеца на горната като огромен зъб.
Жълтите очи гледаха безпомощно как мъчителят и изважда от ботуша си втори нож. Оба за нищо на света не би пропуснал да види как животът напуска злите жълти очи, втренчени в него.
Разряза по дължина бледия корем в гънката между редиците люспи. Къс прорез. Не смъртоносен. Само колкото да може да вкара ръката си.
Ухили се широко.
— Готова ли си, скъпа? — попита той жертвата си. Тя само го погледна, неспособна на каквото и да било действие.
Оба нави ръкава си колкото можа по-нагоре и бръкна в прореза. Дупката беше тясна, наложи се да усуче дланта, после и китката си, докато ръката му потъне до лакътя в живото тяло. Змията се мяташе безпомощно, този път не в опит да избяга, а в агония. Оба си помогна с коляно, за да прикове неподвижно агонизиращото тяло, а опашката настъпи с ботуша си.
Когато усети какво е да си змия, светът сякаш изчезна за него. Представи си как се превръща в животното, ръката му потъваше все по-надълбоко в утробата, змийската кожа се превърна в негова собствена. Усети натиска на топлите вътрешности върху плътта си. Потъваше все по-надълбоко. Пристъпи напред, за да може да продължи дори още повече, докато очите му се озоваха на милиметри от очите на жертвата.