Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Джордж, ще видя какво мога да направя.
Той се съгласи да живее в апартамента ми и да се грижи за принцеса Поли, докато ме няма — принцеса Поли нямаше нищо против, защото беше свикнала с него. Сутринта заминах за Скотсдейл да се видя с Джъстин.
— Погледни го от тази гледна точка, Джъстин: колко зле ще бъде засегната Фондацията, ако оставиш „Хариман индъстрийз“ да рухне?
— Фондацията ще пострада. Но не фатално. Ще успеем да възстановим пълните суми за пет години, най-много за десет. Морийн, едно нещо е сигурно: пазителят на чужди пари никога не трябва да хвърля добри пари при лошите.
Успях да изстискам от него само осем милиона и се наложи да гарантирам за тях. Половината бяха в ценни книжа, на които им изтичаше срокът още преди шест месеца.
За да постигна поне това, се наложи да кажа на Джъстин, че, първо, вече няма да види от мене „предсказанията на Теодор“, ако не извади парите, и, второ, че ако сложи парите на масата, аз пък ще сложа до тях пълен и изчерпателен препис от въпросните записки, които си бях водила в нощта на 29 юни 1918 г.
На следващата сутрин в „Бродмур“ Джордж не пожела да приеме парите от мене, а ме заведе при господин Хариман, който изглеждаше съвсем отнесен и като че ли дори не ме позна, докато не казах:
— Господин Хариман, искам да откупя още дялове в изстрелването на кораб до Луната.
— Ъ? Съжалявам, госпожо Джонсън, повече акции не се продават. Поне такива, за които знам.
— Тогава нека го кажем така: позволете ми да ви дам назаем осем милиона долара — лично на вас и без гаранция.
Господин Хариман ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път. Беше измършавял от последния път, когато го видях, а очите му горяха с фанатичен пламък — напомняше ми пророк от Стария завет.
Огледа ме и се обърна към Джордж:
— Обяснил ли си на госпожа Джонсън какъв риск поема?
Джордж кимна мрачно.
— Тя знае.
— Чудя ви се, госпожо Джонсън. Аз съм на червено, а „Хариман индъстрийз“ е куха черупка — точно затова и не съм свиквал напоследък събрание на директорите. Щеше да ми се наложи да обясня на вас и на останалите директори какви рискове съм поемал. Ние с господин Стронг се опитвахме да удържаме нещата със здрава захапка и чисто нахалство достатъчно дълго, че „Пионер“ да се издигне от стартовата площадка в небето. Още имам надежда… но ако взема парите ви и съм принуден да банкрутирам, а най-важната ми компания — да бъде обявена в несъстоятелност, вие може би няма да можете да си върнете парите. Може да вземете три цента за долар, може и нищо да не вземете.
— Господин Хариман, вие няма да банкрутирате, а онзи строен кораб там навън ще полети. Капитан Лесли Лекроа ще кацне на Луната и ще се върне здрав и невредим.
Той ми се усмихна.
— Радвам се да разбера, че имате вяра в нас.
— Не е само вяра — убедена съм. Не можем да се провалим заради това, че ни липсват някакви монети. Вземете парите и ги използвайте. Ще ми ги върнете, когато можете. Не само „Пионер“ ще полети, а и ще изпратите и много кораби след него. Вие самият сте въплътената съдба, сър! Вие ще основете Луна сити… откритото пристанище на Слънчевата система!
По-късно същата седмица Джордж ме попита дали искам да бъда в блокхауза при старта — господин Хариман ме поканил. Вече го бях обмислила — знаех, че мога да настоявам, ако искам.
— Джордж, май оттам стартът няма да се наблюдава най-добре, нали?
— Да, но е най-безопасно. Там ще са ВИПовете. Губернаторът. Президентът — ако дойде. Посланиците.
— Звучи ми доста клаустрофобично. Джордж, най-безопасните места никога не са ми били кой знае колко интересни… а пък и колкото пъти съм се срещала с ВИПове, неизменно са били кухи черупки, манипулирани от служителя по връзки с обществеността. Ти къде ще бъдеш?
— Още не знам. Там, където Делос има нужда от мене.
— И аз така си помислих. Прекалено ще си зает, че и аз да ти вися на главата…
— За мене би било чест, мила госпожо. Но…
— … но си нужен другаде. Откъде се вижда най-добре? Ако не беше зает, откъде щеше да го гледаш?
— Ходила ли си в Брадмурския зоопарк?
— Още не. Смятам да отида. След изстрелването.
— Морийн, до зоопарка има паркинг. Оттам гледката се вижда съвсем ясно на изток — от едно място с около петстотин метра по-високо от „Питърсън фийлд“. Господин Монгомъри е уредил с хотела да поставят там шезлонги. И радиовръзка. Телевизия. Кафе. Ако не бях зает, щях да съм там.
— Значи аз ще бъда там.
По-късно се натъкнах на сина ми Удроу във фоайето на „Бродмур“.
— Здрасти, мамо. Хванаха ме на работа.
— И как успяха?
— Не съм си прочел договора достатъчно внимателно. Става въпрос за „образователна дейност и работа с обществените комуникации, свързани с Лунния кораб“ — което значи, че трябва да подредя нещата, за да показвам на хората как работи корабът, къде ще ходи и къде на Луната са диамантите.