Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Само ядове създават — повтори отвратено Брадуордън. — Казвам ти, чуя ли още един от горските ми приятели да скимти от болка, ще ги пречукам и тримцата!
Елбраян изобщо не се усъмни в заканата му. Тя беше изречена толкова сухо, така хладнокръвно и безстрастно, че нямаше как да не й повярва. Младият мъж неволно потръпна, като си представи какво можеше да стори с Полсън и другарите му близо четиристотинкилограмовият кентавър, надарен не само с физическа сила, но и с разум, а очевидно и с достатъчно хитрост, след като бе успял да се крие от него през всички тези седмици.
— Е, Нощна птицо, имаш ли инструмент, та да посвирим заедно?
— Откъде знаеш кой съм? — попита Елбраян.
— Вземем ли и двамата да задаваме въпроси — смъмри го Брадуордън, — кой ще отговаря?
— Защо ти не започнеш? — настоя Елбраян.
— Аз вече го сторих — отвърна кентавърът. — Да не би…
— Да не би да не искаш да ми отговориш? — прекъсна го пазителят.
— Ех, момчето ми — рече Брадуордън с обезоръжаваща усмивка (макар и малко снизходителна, гледана така от ниското), — нали няма да ме караш да си издам всичките тайни? Че нали после ще ти бъде скучно!
Елбраян се поотпусна — сигурно някой от приятелите му, Джуравиел или друг от елфите, беше казал на Брадуордън за него. А може би кентавърът просто бе подслушал някоя от изповедите му в Оракула, ето откъде знаеше за Мейдър и за малката пещера. При всички случаи в едно младият мъж бе напълно сигурен — съществото пред него не му беше враг, освен това не смяташе за съвпадение това, че го срещаше в същия ден, в който за първи път от пристигането си тук открито бе намекнал, че е самотен.
— Улових си една кошута таз’ сутрин — неочаквано рече кентавърът. — ’Що не дойдеш да похапнем? И знаеш ли какво? Даже ще ти позволя да си опечеш твоята половина!
С тези думи той вдигна гайдата си и под звуците на бодър марш препусна нанякъде, та Елбраян трябваше да тича с все сили и да се провира под храстите, под които кентавърът не можеше да мине, само за да си спести някой и друг метър и да не изостава.
Бяха различни, бяха различни в толкова много отношения. Както бе обещал, Брадуордън му разреши да запали огън и да си опече месото, докато той самият захапа своята порция (близо четвърт от едрото животно) както си беше сурова.
— Хич не обичам да ги убивам, пущините — заяви кентавърът, завършвайки изречението си със звучно оригване. — Милички са, пък и на конската ми половина доста й се нравят, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Обаче да карам само на плодове и ядки — и туй не си е работа, ще знаеш. Трябва ми нещо по-солидничко, за да си напълня търбуха!
При тези думи той поглади корема си там, където човешката му половина се сливаше с животинската, и добави доволно:
— А той хич не е малък!
Елбраян поклати глава и не можа да сдържи усмивката си, която стана още по-широка, когато Брадуордън се оригна отново — силен, направо оглушителен звук.
— И си бил тук през цялото време? — все още не можеше да повярва младият мъж. — Как така не съм заподозрял нищо!
— Не бъди прекалено строг към себе си — успокои го кентавърът. — Кръстосвам тези земи по-дълго, отколкото е живял бащата на твоя баща. Пък и как да заподозреш каквото и да било? Следите ми ли могат да ме издадат или изпражненията? И да ги беше видял, щеше да помислиш, че ги е оставил някой кон, макар че ако се беше вгледал по-внимателно, би открил, че не ще да са от кон — малко по-различни неща си похапваме ние с тях.
— И защо бих поискал да ги разглеждам по-внимателно? — учуди се Елбраян и лицето му се изкриви само при мисълта за подобно „следотърсачество“.
— Прав си — съгласи се Брадуордън. — Мръсна работа си е таз’, дума да няма.
Пазителят кимна — вече не беше толкова сърдит на себе си, задето бе пропуснал почти невидимите знаци.
— Освен туй — продължи Брадуордън, — аз знаех, че ще дойдеш, а ти не знаеше нищо за мен. Имах несправедливо преимущество, тъй че недей бъди толкоз строг към себе си.
— И откъде знаеше, че ще дойда?
— Подшушна ми го едно птиченце — отвърна кентавърът. — Малко, сладко същество, дето все си казва името по два пъти.
Елбраян се смръщи, мъчейки се да проумее загадъчните му думи, но бързо се отказа — и без това надали имаха особено значение. Тъкмо се канеше да зададе следващия въпрос, когато изведнъж се сети за някого, който напълно отговаряше на това описание.
— Тунтун — заяви той убедено.
— Точно тя беше — разсмя се Брадуордън. — Освен туй ме предупреди да не очаквам прекалено много от теб.
— Нима? — сухо рече Елбраян.