Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Тъй че й обещах да те държа под око — продължи кентавърът. — Ама бързо ми стана ясно, че нямаш нужда някой да те държи под око.
— Значи си приятел на елфите? — попита младият мъж, мъчейки се да намери нещо общо с него.
— По-скоро техен познат. Бива ги с виното, пък и уважават животните и дърветата, ама все нещо се кискат, а и много държат на добрите обноски, ще знаеш!
И сякаш за да затвърди казаното току-що, Брадуордън се оригна по-силно, отколкото Елбраян изобщо вярваше, че някой е способен.
— Някога да си чувал елф да прави така? — довърши кентавърът през смях, после надигна голям мях и изсипа в отворената си уста внушително количество кехлибарена течност (богъл, бързо я разпозна Елбраян), немалка част от която се разля по брадата му.
— Трябваше да ги убиеш — неочаквано заяви Брадуордън, разплисквайки още вино с всяка дума.
Смятайки, че все още говорят за елфите, Елбраян го изгледа с широко отворени очи.
— Онез’ тримцата имах предвид — поясни Брадуордън. — Полсън, Крик и… как ли се казваше онзи дребният? Язовеца?
— Катерицата.
Кентавърът само изсумтя.
— Глупак — промърмори той под нос. — Да ги беше убил всичките. Никакво уважение нямат и само ядове създават!
— Защо тогава Брадуордън ги е търпял досега? — запита Елбраян. — Тримата не ще да са тук отскоро, като гледам колибата им, а и ти явно си знаел за тях.
Кентавърът кимна:
— Обмислял съм го. Ама тъй и не са ми дали повод досега. Пък и — смигна лукаво той, — не си падам особено по човешко месо.
— Значи си го опитвал? — попита Елбраян, отказвайки да се хване на тази въдица.
Брадуордън отново се оригна и се впусна в тирада за недостатъците на хората. Младият мъж само се подсмихна и го остави да си говори — можеше да научи много от бърборенето му. Вече започваше да подозира (а следващите седмици щяха да го убедят в предположението му), че двамата с кентавъра далеч не са толкова различни.
Той беше пазител, бранител на хората, живеещи по тези земи, както и на гората и нейните обитатели. Брадуордън явно се бе нагърбил с почти същата задача, но повече се грижеше за животните и особено за дивите коне (дори беше намекнал, че мнозина от тях дължали свободата си на него, след като видял колко лошо се държат с тях стопаните им). Брадуордън не се интересуваше особено от човеците — потвърди, че е видял опустошаването на Дъндалис, но най-силното, което каза за трагедията, бе да признае, че било „жалко“.
Приятелството им започна полека — дружеска усмивка и размяна на вести, когато се случеше да се срещнат. Ала дори това, че го познаваше, бе предостатъчно за Елбраян. И когато следващия път отиде при Оракула, установи, че предишните му чувства на самота и изолираност вече ги няма.
Глава 27
Предупреждението на дебелия пророк
Вестта, че скоро ще я преместят в Пирет Вангард, далеч на север, не успя да разведри мрачното настроение на Джил. Времето там наистина беше по-хубаво, по-свежо и изпълнено с живот, с приятно хапещ вятър и истински сезони. В Пирет Тюлм дори зимата беше просто поредица от сиви, облачни дни, в които не спираше да вали, и които се различаваха от лятото единствено по това, че бяха по-студени.
Ала Джил бе свикнала с живота тук, беше въвела някакъв ред в ежедневието си, макар то да бе сиво като вечно смръщеното небе. Всеки ден бе досущ като предишния, изпълнен с работа и бодърстване на пост. Секунди, минути, часове се точеха безкрайно бавно, ала в същото време, отминеха ли веднъж, Джил имаше чувството, че са отлетели безвъзвратно.
Случката в „Причакания друмник“ й бе донесла някакво разнообразие, желана промяна в убийствената рутина, и тя се бе върнала оттам с образа на монаха, ярко запечатан в съзнанието й. Припомняше си казаното от него и нямаше как да не признае, че е съгласна с много от думите му. Дълг и чест отдавна не значеха нищо сред войниците в Пирет Тюлм, нито сред цялата Брегова стража, нито пък сред Кралската войска; всъщност, боеше се тя, подобни думи не означаваха нищо в цял Хонс-де-Беер, навярно дори в цяла Корона. И ето че този мъж се осмеляваше да изрече истината на глас и то с плам, какъвто Джил не бе срещала дори у другарите си в безкрайните им пиршества и оргии. Този мъж, който сигурно нямаше да се изненада от трагедията, почернила младия й живот, който навярно би я очаквал и би призовавал за бдителност, същият този мъж — този светец! — беше смятан за луд, понасяше хули и гонения!
Джил не можеше да сдържи тъжната си въздишка всеки път, щом се сетеше за човека, нарекъл себе си предвестник на злото. Колко верни бяха думите му и колко ясно звучаха в ушите й на фона на кикота и пиянските възгласи, които на талази прииждаха от стаите зад гърба й. Лудият монах вещаеше беди и нещастия и Джил би дала всичко той да бе минал през едно малко, гранично поселище преди няколко години.