Пробуждането на демона

Сега мислеше само за настоящето — за каменните колони, възправящи се като безмълвни стражи в мъгливия залив, за вълните, които неуморно се блъскаха в скалистия бряг, за далечното проблейване на някаква овца.

И за квадратното платно, което се приближаваше към нея в сивата мъгла.

Сепната, Джил скочи на крака и се надвеси над парапета. Да, там в морето наистина имаше платно и то се носеше право към Пирет Тюлм. Първата й мисъл бе да се опита да привлече вниманието на очевидно отклонилия се от курса си кораб. В крепостта имаше сигнална ракета или нещо подобно — голямо буре, пълно с леснозапалими съставки, което изстрелваха във въздуха с помощта на катапулта, предупреждавайки по този начин Кралската войска, чиято крепост бе разположена на около дванадесетина мили навътре в сушата. Само че толкова отдавна не го бяха използвали, че дори да успееха да го запалят, светлината надали щеше да е достатъчно силна, освен това Джил се съмняваше, че ще съумее да събуди когото и да било, за да й помогне да се справи с тежкото оръдие. Не можеше обаче да гледа как корабът се разбива в опасните скали край брега, затова направи единственото възможно в случая — започна да подскача на мястото си, да размахва ръце и да крещи, с надеждата, че ще я забележат.

Какво бе изумлението й обаче, когато в отговор непознатият екипаж изстреля огромен камък, който се блъсна едва на десетина метра под нея!

Ето че най-неочаквано бе попаднала в положението, за което я бяха подготвяли през всички тези години, точно същото, както си го бе представяла. Защо ли тогава случващото се й се струваше толкова нереално, като да бе сън, а не действителност? Напълно изумена, тя остана на мястото си още няколко мига, докато не забеляза, че корабът не е сам.

Имаше и други, а един от тях — най-малко един! — вече бе минал покрай Пирет Тюлм и сега се насочваше към брега. Други два плаваха отдясно, а един — отляво на кораба, който бе видяла в началото.

Втори снаряд се издигна във въздуха, прелетя над крепостната, а после и над задната стена и тупна в полето зад тях.

Джил изкрещя колкото й глас държи, после, когато не долови никакво раздвижване зад гърба си, изкрещя отново. Врагът вече беше толкова близо, че тя съвсем ясно виждаше дребните фигурки, които тичаха напред-назад по палубата, мъчейки се да проврат кораба си между опасните каменни колони. Достатъчно близо, за да може да различи алените им кепета.

— Паури! — ахна младата жена.

Сега нямаше време да се чуди откъде бяха успели да откраднат кораба и като нададе още един вик, обърна се да погледне вратата на кулата зад себе си.