През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Жената остана вън пред входа. Единият от придружителите ми мълчаливо излезе от колибата, но другият счете за необходимо да ме осведоми как трябва да се държа.
— Пленен си! — започна той едва ли не духовито. Не му отговорих.
— Не можеш да избягаш — продължи да ме поучава той. Аз пак нищо не отвърнах.
— Тръгваме — каза той после, — но тази жена строго ще те охранява.
— Тогава поне й кажете да остане отвън! — казах все пак накрая.
— Мадана трябва да бъде в колибата — отвърна несторианецът. — Тя не бива да те изпуска от очи, а освен това трябва и да те храни, когато си гладен, защото не можеш да използваш ръцете си.
— Къде е храната?
— Тук.
Той посочи към глинената отломка, чието съдържание така съблазнително блестеше срещу мен.
— Какво е това? — осведомих се аз.
— Не знам. Но никой друг в селото не може да готви като Мадана.
— Защо ме довлякохте тук?
— Няма да ти кажа. Ще го разбереш от друг. Не прави опит да се развързваш! Иначе Мадана ще даде знак и ще дойдат няколко мъже, за да те вържат още по-лошо.
После той също си тръгна. Чух отдалечаващите се стъпки на двамата мъже. Тогава вътре допълзя прелестната Магданозка и така се сгуши до изхода, че да съм и винаги под око.
Положението, в което се намирах, не беше особено приятно, но то ми създаваше по-малко грижи от мъчителните мисли за моите другари в Лисан. Меликът бе изпълнен с болезнено очакване, а кюрдите сигурно отдавна се надяваха на завръщането ми. Но аз лежах тук вързан като куче в колибата си. Какво ли щеше да стане?
Все пак имах някаква утеха. Ако Мохамед Емин бе стигнал до Лисан, сигурно веднага щеше да потърси мястото, където ни нападнаха. Щяха да намерят мъртвия кон и следите от борбата, а освен това се надявах на проницателността и смелостта на моя верен Халеф.
Известно време лежах така, потънал в мисли, и напразно си блъсках главата, да измисля някакъв начин за бягство. Тогава ме стресна гласът на прелестната Магданозка. Все пак тя беше жена и не можеше да издържи на такова дълго мълчание.
— Искаш ли да ядеш? — попита ме тя.
— Не.
— Да пиеш?
— Не.
Разговорът свърши, но благоуханната «Магданозка» се промъкна към мен и се настани удобно в непосредствена близост до бедния ми нос. Тя взе отблъснатия с отвращение от мен глинен съд в скута си. Видях, че бърка и с петте пръста на дясната си ръка в тайнствената смес, а после отвори беззъбата си уста като пътна чанта от черна кожа. Затворих очи. Известно време се чуваше силно сърбане, след което долових онова леко, нежно мляскане, когато езикът се използва като бърсалка. Накрая се разнесе продължително, доволно грухтене, идващо от опиянената й от възторг душа. О магданоз, ти, подправка на живота, защо не идеш да ухаеш вън, на открито!
Доста време след това отново отворих очи. Покровителката ми все още седеше пред мен и изпитателно ме гледаше. В очите й проблясваше леко съчувствие и огромно любопитство.
— Кой си? — попита ме тя.
— Не знаеш ли? — отговорих аз.
— Не. Мюсюлманин ли си?
— Християнин съм.
— Християнин, а пленен? Ти не си ли беруар?
— Аз съм християнин от далечна европейска страна.
— От Европа ли? — извика тя учудено. — Където мъжете танцуват с жените? И където ядат с лопатки?
Значи славата на нашата европейска цивилизация беше достигнала до ушите на Магданозка. Тя беше чула за нашите танци, лъжици и вилици.
— Да — потвърдих аз.
— Какво търсиш в нашата страна?
— Искам да видя дали жените тук са хубави като нашите.
— И какво установи?
— Че са много хубави.
— Да, хубави са — съгласи се тя, — по-хубави, откъдето и да е било. Имаш ли жена?
— Не.
— Тогава си за съжаление. Животът ти прилича на паница, в която няма нито сармъсак, нито салянгош.
Сармъсак и салянгош, охлюви в чесън? Да не би това да представляваше ужасното ястие, което преди малко изчезна в «пътната чанта».
— Не искаш ли да си вземеш жена? — осведоми се тя.
— Сигурно искам, но не мога.
— Как така?
— Че може ли да го направи човек, когато е вързан по този начин?
— Ще почакаш, докато те освободят.
— А ще ми върнат ли свободата?
— Ние сме халдани. Не убиваме пленници. Какво си направил, та са те вързали така?
— Ще ти разкажа. Дойдох в тази страна през Мосул и Амадие, за да…
Мадана припряно ме прекъсна:
— През Амадие ли?