Пътят на кралете (том I)

— И преминавате границите между кралствата, за да се биете?

— Хеб — обади се Тафа. Изглеждаше много угрижена. — Нали тъкмо ти ми обеща, че Сияйните Рицари ще дойдат да ни защитят? Точно преди да излезеш да търсиш Сеели. Да не би умът ти още да е замъглен? Рицарке, можете ли пак да го излекувате?

— Трябва да пазя останалия Лек. Може да има и други ранени — отговори жената и погледна към селото. Като че ли сражението стихваше.

— Добре съм — каза Далинар. — Алетк… Алетела. Там ли живеете?

— Наш дълг и наша привилегия е да бдим за Опустошението. Едно кралство изучава военните изкуства, за да могат останалите да живеят в мир. Ние умираме, за да живеете вие. Това е нашата работа открай време.

Далинар замълча и се помъчи да разбере това.

— Нужни са всички, които са способни да се бият — продължи жената рицар. — И всички, които имат желание да се бият, трябва да бъдат призовани в Алетела. Сражението, дори това срещу Десетте Смърти, променя човек. Можем да те обучим така, че това да не те погуби. Ела при нас.

Далинар откри, че кима в знак на съгласие.

— Всяко пасище се нуждае от три неща — заговори жената с променен глас, като че цитираше по памет. — Стада, които да бъдат отглеждани, пастири, които да ги отглеждат, и пазачи по границите. Ние от Алетела сме тези пазачи — воини, които пазят и воюват. Поддържаме ужасните изкуства на убиването, после ги предаваме на други, когато дойде Опустошението.

— Опустошението — повтори Далинар. — Значи Пустоносните, нали? С тях ли се бихме тази нощ?

Жената рицар изсумтя презрително.

— Пустоносни ли? Тези създания? Не, това беше Среднощна същност, ала все още е загадка кой я е пуснал. — Тя отправи поглед настрани, по лицето й пролича, че се е пренесла другаде. — Аркайлаин казва, че Опустошението приближава. А той не греши често. Той…

В нощта внезапно се разнесе вик. Рицарката изруга и тръгна нататък.

— Чакайте тук. Викайте, ако Среднощната се върне. Ще ви чуя. — Тя се стрелна в мрака.

Далинар вдигна ръка. Разкъсваше се между желанието да я последва и това да остане и да наглежда Тафа и дъщеря й. Отче на Бурята!, възкликна той. Даде си сметка, че сега тримата са останали на тъмно — нямаше го сиянието от бронята на рицарката.

Върна се при Тафа. Тя стоеше на пътеката зад него и очите й бяха някак странно отнесени.

— Тафа?

— Липсват ми тези времена — отговори тя.

Далинар подскочи. Това не беше нейният глас. Беше мъжки, дълбок и мощен. Говорил му беше при всяко от виденията.

— Кой си ти? — попита Далинар.

— Някога те бяха едно — отвърна Тафа или по-точно гласът. — Ордените. Хората. Разбира се, не бяха без проблеми или вражди. Но бяха съсредоточени.

Хлад пролази по Далинар. Нещо в този глас винаги му звучеше смътно познато. Така беше даже и при първото видение.

— Моля те. Трябва да ми кажеш какво е това, защо ми показваш тези неща. Кой си ти? Слуга на Всемогъщия?