Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Откъде такава загриженост за човек? — искрено се изненада вампирката. — Нещо не си спомням да си имал такива алтруистични пориви.
— През този век реших да си поиграя на добрия вампир.
Итаниян изсумтя насмешливо:
— Това е демоде. И като цяло предпочитам лошите момчета.
И тогава почувствах дъха на вампирката на врата си и чух шепот:
— Зак, а ти лошо момче ли си?
От изненада спрях насред крачката си.
— Какво спря? — учуди се Велхеор.
„Стори ли ми се? — помислих си учудено. — Нали не може да ме е приближила, Велхеор е между нас. Или е някаква вампирска шега?“
— Идвам.
— Ако си решил да си играеш на добър вампир, тогава ще може ли и на мен да помогнеш? — лукаво попита вампирката.
— Какво имаш предвид?
— Моите хора ги тормозят мъртъвци.
— Твоите хора? — повтори Велхеор. — Дори и да си отхапала част от замъка, в договора не се казва нищо за хората.
Итания сбърчи нос:
— Всъщност по договор в допълнение към замъка ми се полагат и половината прилежащи територии. Освен това, хората сами дойдоха при мен за помощ. Защо им е граф, който не се грижи за своите… поданици?
Поданици? Стори ми се, че искаше да каже друго. „Запаси“, може би?
— Добре, и към този въпрос ще се върнем — зловещо обеща Велхеор. — И кой там притеснява… хората?
— От Великото гробище започнаха да идват странни мъртъвци, ползващи оръжия, а понякога и магия. Вече изсмукаха няколко десетки души, а това е доста сериозна загуба…
И отново в мен възникна усещането, че Итания задържаше някаква дума. Може би искаше да каже нещо като „сериозна загуба на храна“?
— А защо не помолиш твоите вампири да почистят? Видях в замъка няколко сеонци — изпрати тях.
— Точно това се канех да направя. Но ти, за разлика от тях, можеш не само да ги разчистиш, но и да разбереш причината за появата им и да направиш така, че това никога повече да не се случва.
Хмм… ако правилно схванах, причината за появата на еволюиралите неживи сега висеше на колана ми. Очевидно вампирката молеше Велхеор да реши проблема, с които успяхме да се справим още по пътя.
— Ще ти помогна, но на връщане — неочаквано лесно се съгласи Велхеор. — И ще си ми длъжница.
— Съгласна — също толкова лесно се съгласи Итания.
За моя немалка радост на двама ни с Велхеор дадоха отделни стаи.
„Най-сетне ще се наспя на спокойствие!“ — зарадвах се аз.
— Стига ни и една стая — неочаквано заяви Велхеор.
„О, не! — ужасих се аз. — Ако съм в една стая с него, направо да забравя за съня! Пак ще ме накара да му пея!“
— Да не си обърнал ориентацията? — саркастично попита Итания. — По принцип тук в съседната стая има огромно двойно легло…
— Не, не! — казах бързо. — Всичко е наред, ще спим в отделни стаи.
Велхеор сви рамене:
— Както искаш. За теб се притеснявах.
След тези негови думи аз сериозно се замислих за правилността на решението си, но вече беше късно да отстъпвам. А и исках да си дам малка почивка от Велхеор — този вампир можеше на всеки да дотегне.
В крайна сметка Итания си тръгна, а ние се пръснахме по стаите си. Още щом влязох, аз се проснах на леглото и въздъхнах с облекчение. Най-накрая почивка!
— Приятна почивка — раздаде се до мен шепотът на Итания.
Подскочих от изненада и се огледах предпазливо.
Никой.
Може би си въобразявах? От безсънието? Или все пак беше някакъв номер на вампирката, решила да се посмее за моя сметка?
Огледах внимателно стаята, включително и с помощта на Истинското зрение, но не намерих нищо подозрително. Нормално легло, нощно шкафче. Малко прозорче, приличащо по-скоро на бойница, от което много добре се виждаше целия двор на замъка. За съжаление входната врата не се заключваше отвътре, така щеше да ми е много по-спокойно. Без много да му мисля, аз я подпрях с нощното шкафче — ако не спре неканените гости, то поне ще ме събуди със стърженето си.
Сядайки обратно на леглото, известно време само гледах вратата. Още по пътя към Лайминг ми минаваше мисълта, че мога да използвам ключа към Великата библиотека, за да поддържам връзка с приятелите си и по всяко време да мога да се върна в Прокълнатата къща. Много ми се искаше да надзърна в библиотеката и да разбера как вървят нещата — решиха ли се проблемите с нисшите вампири, дойде ли на себе си Стил. В същото време Алиса или Чез сигурно щяха да поискат да ме последват, а и беше опасно открито да използвам прохода в замъка на вампирите. Много беше вероятно вампирката да ме следи, не случайно току-що чух гласа й. А дори и всичко само да ми се е сторило, защо ненужно да рискувам? По същата причина не си струваше да проучвам намерения на гробището артефакт, макар че много ми се искаше да разбера има ли някаква връзка с моя пръстен.