Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Сега ще разберем чий е този замък — скърцайки със зъби, обеща моят спътник.
Пресякохме спокойно това, което някога е било ров, и влязохме през отвора в стената, наподобяващ порта. Вътре не изглеждаше по-добре, отколкото отвън — порутени къщи без хора, мръсни улици и нито една жива или дори нежива душа. Впрочем някъде напред се чуваха удари по камък и човешки гласове, може би там се извършваха работи по възстановяване на основната част на замъка.
— Навремето тук беше доста пренаселено — отбеляза Велхеор. — Всички са се разбягали в мое отсъствие.
— Наистина ли? — изненадах се аз. — Пренаселено в смисъл, че тук са живели хора? Редом с теб?!
— Разбира се.
— По собствена воля? — не повярвах аз.
— Разбира се — виждайки недоверието ми, вампирът поясни: — Обещах на хората, живеещи при мен, никога да не ги използвам в своите експерименти. И всички се наредиха на опашка пред вратата.
В това вече можех да повярвам.
— Ех — въздъхна вампирът. — Чувствам, че от лабораторията ми камък върху камък не е останал. Много ценни съставки са се затрили, представи си само — очи от стоманен рилник, нокти на сова, черва…
— Да спрем до червата — прекъснах го аз. — И без това съм много гладен. Надявам се, че поне ще ни нахранят, — а за себе си добавих: „Ако в тази дупка изобщо може да се намери храна.“
Минахме през задръстения с буклуци двор на самия замък. Толкова огромна каменна постройка беше трудно да се изгори или разруши без магия или обсадни машини, така че тук всичко изглеждаше много по-добре. И наистина работеха хора — възстановяваха пострадалите стени, ремонтираха малкото прозорци, хвърляха отломките в рова. А съдейки по идващите от замъка звуци, основната работа се извършваше вътре.
— Госпожата ви очаква в главната зала — каза един от вампирите, когато пристъпихме вътре през — о, чудо! — цяла врата.
„Надявам се, че залата е главна, защото се хранят в нея“ — замечтано преглътнах аз.
— Ще намеря пътя — изръмжа Велхеор.
Тримата вампири все така мълчаливо се обърнаха и изчезнаха, оставяйки ни на входа.
— И сега накъде? — попитах аз и се огледах с интерес.
Вътре всичко изглеждаше много по-добре, отколкото отвън — никакви следи от мръсотия или разруха, с изключение на няколко разпаднали се стълбища. От време на време покрай нас минаваха забързани хора или вампири, лесно се разпознаваха по дрехите — всички хора бяха с еднакви дрехи, докато вампирите се перчеха в одежди с най-неочаквани цветове. Това изглеждаше доста странно, защото досега вярвах, че вампирите предпочитат преди всичко черно.
— Да се покатерим по тази купчина — каза Велхеор и поясни: — Преди това беше стълбище. На втория етаж е голямата зала, навремето там устройвах приеми, банкети, а и вечерях, когато бях в добро настроение.
Докато се придвижвахме през руините към втория етаж, аз се престраших и зададох на Велхеор интересуващият ме въпрос:
— А откъде познаваш тази госпожа, как се казваше…
— Итания?
— Да, точно така.
— О, това е дълга история — тежко въздъхна вампирът. — Продължила стотици и стотици години…
След като се качихме на втория етаж и минахме по малък коридор, накрая се озовахме в удивително царство на красота и ред. Подредена, чиста и тъмна зала. Зад много дългата маса, която сигурно можеше да събере стотина души, сега седяха само пет вампира. При това всичките бяха жени. И то какви жени! Всъщност аз никога не бях срещал грозни Висши вампири, все пак способностите им позволяваха да променят до известна степен външния си вид. А още по-трудно ми беше да си представя същество от женски пол, което да не иска да изглежда привлекателно. Така че тези вампирки бяха не просто красиви, а направо умопомрачителни. Всички в прекрасни, прилепнали по стройните тела дрехи, с гарвановочерни коси и белоснежни кожи.
— Приветствам ви, скъпи гости — учтиво поздрави вампирката, седяща на централното място.
Спрях като вкопан, неспособен да произнеса и дума. Жената беше плашещо съвършена.
— Здравей, Итания — подхвърли Велхеор, издърпа с крак един стол и се пльосна върху него, качвайки крака на масата. — Скучаеш ли?
Вампирката се замисли.
— По-скоро не. А теб какво те води в скромния ми замък?
— Минавам — намръщи се Велхеор. — И това е МОЯТ замък.
Тихомълком издърпах съседния стол и седнах до вампира, като същевременно продължавах да се любувам на господарката на замъка.
Елегантната чернокоса красавица едновременно очароваше и плашеше. Вероятно така би изглеждала порасналата Алиса. Макар че всички вампири изглеждаха еднакво млади — например Велхеор можеше да го вземат за мой връстник, но ги издаваха очите. Един кратък поглед в червените очи беше достатъчен, за да се почувства цялата тежест на прелетелите пред тях години. А да се говори за възрастта на жените, дори и вампирки, не е прието… Итания беше по-възрастна от мен поне с десет-петнадесет века.