Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Накрая, когато вампирът като че ли притихна, се осмелих да задам първия въпрос:
— Значи си бил женен за Итания?
Велхеор се обърна толкова рязко, че се отдръпнах:
— И как се сети? Бях. И то неведнъж.
— Как така? — не разбрах аз. — Няколко пъти сте се женили и развеждали?
— Животът на вампирите е доста дълъг. Имаме много време, за да вършим грешки. Понякога едни и същи — с крива усмивка каза вампирът. — За повече от двадесет века ние с Итания сме се женили четиридесет и седем пъти.
Добре, че вече седях, иначе щях да падна, не издържайки тежестта на такова познание.
— Женил си се за Итания четиридесет и седем пъти?!
— И аз самият се шокирам, като се сетя — изсумтя вампирът. — Но е факт.
— Толкова пъти да се спъваш в един и същи камък… — промърморих учудено.
— Още една дума и ще ти изтръгна очите — рязко каза вампирът. Замисли се малко и добави: — Прав си.
Интуицията ми подсказваше, че Велхеор най-вероятно не се шегуваше, така че предпочетох да млъкна. Впрочем, вампирът бързо се съвзе и скоро се отправихме обратно към главната зала. Там към вече познатите ни пет вампирки се бяха присъедини шест други вампира, а също така имаше и хора с подноси…
Храна!
— Ето ги и нашите гости — изгука Итания. — Освежихте ли се?
Под погледите на седящите на масата вампири ние покойно седнахме на свободните места. Аз веднага започнах да ям, едва следейки разговора.
— О, да — с лека насмешка отговори Велхеор. — Хубаво е да си у дома.
Съдейки по тона му, той най-накрая се беше взел в ръце и си беше старият Велхеор.
— Дори ако домът вече не е твой? — със същия тон го попита Итания.
— Това са подробности — махна с ръка Велхеор. — Щом трябва — друг ще построя. Така или иначе сега нямах намерение да се връщам в тази дупка, просто минавахме оттук.
Седящите до Итания вампири леко се напрегнаха, но тя явно не се засегна от думите на Велхеор.
— И накъде сте тръгнали?
— Към земите на сеонците. Едно от онези парвенюта сериозно ме оскърби, така че реших да прескоча дотам на приятелско посещение.
Двама от вампирите се спогледаха и единият каза:
— Знаем ги тези приятелски посещения. След това пак ще трябва да възстановяваме замъка.
— Между другото — подсети се Итания. — Велхеор, а кой прескочи на приятелско посещение при теб? Кой посмя да разруши замъка ти?
Велхеор се засмя:
— Мислиш ли, че някой би посмял да направи нещо подобно на моя замък? Не-е-е. Цялото това опустошеие го направих аз.
— Но защо? — едва ли не хорово попитаха вампирите.
— Много питате — не отговори Велхеор. — По-добре ми кажете какво ново има по нашите земи? Сигурно много съм пропуснал, докато се губех из Империята.
В последвалите разговори на вампирите не схванах и една десета от това, което говореха. Местни клюки в стил „кой, кого, за какво и защо“, огромен брой неизвестни имена и титли, неясни иронични подмятания. Но това не ме разстрои особено, защото като не участвах в разговора, можех спокойно да се насладя на храната. Въпреки заблудата на много хора, че вампирите се хранят само с кръв, всъщност те се оказаха отлични кулинари. В края на краищата, когато живееш толкова дълго, започваш да цениш удоволствията и изкушенията на живота, включително и чревоугодието. Разбира се, вампирите спокойно можеха да минат и без обичайната храна, поддържайки се само с кръв, но поглъщането й нямаше нищо общо с храносмилането.
След известно време вечерята приключи и вампирите започнаха да се разотиват. Аз вече открито бях започнал да се прозявам и да мисля как да намекна на Велхеор, че би било хубаво да отделим поне няколко часа за сън.
— Предполагам, че искате да си починете от пътя? — изпревари ме Итания. — Ще ви заведа до стаите за гости.
Помислих, че Велхеор пак ще подскочи, но той спокойно преглътна „стаите за гости“ и изненадващо сговорчиво последва вампирката, като кой знае защо ме хвана под ръка. Докато вървяхме по коридора, Итания съвсем ненатрапчиво попита:
— Велики, защо всъщност отивате в земите на сеонците? Имам чувството, че това момче е заразено. С него ли е свързано пътуването ви там?
Велики?! Това умалително-ласкателно име ли беше или какво? Едва сдържаш смеха си. О, най-накрая ще мога да му се подигравам. Няма само той да ми се присмива.
— Точно така — потвърди Велхеор, вмъквайки се между мен и вампирката. — Зак беше ухапан от един от сеонците. Трябва да го намерим и убием преди процесът да отиде прекалено далеч. Времето изтича, така че няма да се задържаме дълго тук, ще тръгнем в полунощ.