Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
В крайна сметка реших да отложа посещението в библиотеката и опитите с артефактите до по-добри или, напротив, по-лоши времена, и легнах да спя…
Странно, но ми се присъни Келнмиир. Той пристъпваше бавно по брега на бурна река, оглеждаше се и явно се наслаждаваше на гледката. Аз го наблюдавах някак отгоре и отстрани. В един момент вампирът вдигна глава, погледна ме и се усмихна. Успях да видя на врата му странен амулет във формата на човешки пръст, а после сънят прекъсна…
Събудих се от тихо почукване по прозореца. В първия момент рязко подскочих, възнамерявайки да стана от леглото и да се приготвя за отбрана, но навреме се опомних — физиономията зад прозореца едва ли можеше да се нарече опасна. По-точно, за всеки неподготвен човек доволната усмивка на Велхеор можеше да стане причина за сърдечен удар, но аз някак си бях свикнал.
След отварянето на прозореца на вампира му трябваха няколко минути, за да влезе в стаята. Без промяна на формата това беше просто невъзможно — прозорчето наистина беше прекалено малко.
— Знаеш ли, току-що ми се присъни Келнмиир — казах вместо поздрав. — Според мен той е жив.
— Ако беше жив, щях да го почувствам, ние с него имаме нещо като телепатична родствена връзка — не се съгласи Велхеор. — Сън, виждате ли, му се присънил.
— Е, както кажеш — не тръгнах да споря аз, макар да бях убеден, че този сън ми се присъни неслучайно. — Между другото, вие с Келнмиир имате много сходни навици, трябва да отбележа. И защо не използва вратата?
— Конспирация — каза вампирът. — Ще се измъкнем незабелязано. Приготви се.
— Извинявай, но не мога да повторя твоя номер, ще се наложи да мина през вратата — казах аз. — Освен това ти каза на Итания, че няма да си тръгнем преди полунощ.
— Да бе, вярвай — ухили се Велхеор. — На вечеря сипах приспивателно на Итания, така че тя ще спи като труп до сутринта.
— Какво е това приспивателно, дето действа и на вампири? — полюбопитствах аз. — Първо Алиса, сега и Итания…
И как Велхеор е успял да го сипе, ние седяхме на другия край на масата.
— Вампирите имат различна физиология и сънотворните им действат също специфично — вампирът се засмя отново. — Просто добавих в чашата й малко кръв от мъртъв човек. Само няколко капки — повече може да бъде опасно за здравето. За нас е много важно кръвта да бъде изсмукана от още топло, а най-добре живо тяло.
Уау. Сега вече ще знам. Излиза, че и вампир може да бъде отровен.
— Но това не е много красиво от наша страна — отбелязах аз, протягайки тяло. — Все пак Итания беше толкова гостоприемна. От друга страна, вниманието й към мен малко смущава… и натоварва…
— Не искам да те разстройвам, но Итания винаги получава това, което иска.
Гласът на Велхеор издаваше съчувствие, но бях сигурен, че пак ми се присмива. Той винаги се присмиваше.
— И сега иска мен?! — осъзнах с ужас. — И точно затова реши да се махаме оттук възможно най-бързо?
Не ми се вярваше, че вампирът е толкова загрижен, освен ако… не ревнува бившата си жена от мен!
Много ми се прииска да го подиграя, но се спрях навреме. Ако Велхеор наистина ревнуваше, не ми се рискуваше да го ядосвам.
— Имаме достатъчно време да избягаме — увери ме вампирът. — Главното е слугите да не забележат изчезването ни. Нали не искаш да се изправиш пред Алиса под ръка с моята женичка?
— Готов съм да се махна оттук.
Какво друго можех да кажа?
— Тихо — изведнъж каза Велхеор и зашепна право в ухото ми: — Мисля, че е тя.
— Нали беше пила приспивателно? — зашепнах и аз.
— Тя какво, да не е глупачка, че да се хваща на такива елементарни номера — с нотка на задоволство каза Велхеор. — Бързо в леглото. Бързо! Престори се, че спиш!
Легнах послушно в постелята и със закъснение помислих — защо? Самият вампир просто изчезна, разтваряйки се безследно в полумрака. Може да се беше скрил под леглото или скочил през прозореца, нали беше загубил способности към Изкуството. Но нямаше какво да направя, трябваше да затворя очи и да успокоя сърцебиенето си.
Малко по-късно усетих нежно докосване по бузата. Бавно отворих очи и известно време се ослушвах.
— Кой е тук? — прошепнах тихо, макар отлично да знаех кой именно ми е дошъл на гости.
Нежно женско пръстче докосна устните ми:
— Шшт…
Не ми трябваше нощно зрение, за да позная неканения гост.
— Но…
Преди да успея да кажа каквото и да е, устата ми бе затворена по най-неочакван начин. Объркан, далеч не веднага успях да прекъсна тази странна целувка. Освен това беше и наистина приятно…