Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Впрочем Велхеор изобщо не се обиди:
— Не ми говори. Имаше доста голям пожар. О! Виж, имаме си комитет по посрещането. Само дето нещо не си ги спомням тези лица…
Преди да успея да реагирам, покрай нас профучаха три черни фигури. Какви ти лица, аз дори пола им не можах да определя при тази скорост. Явно вампирите бяха решили, че бягаме от мъртъвците, защото веднага се хвърлиха да кълцат бедните създания.
— Що за…
Прекъсвайки по средата на изречението, Велхеор ме сграбчи за ръката и решително ме задърпа към замъка. Само след няколко крачки аз се опомних и слабо протестирах:
— Къде ме влачиш? Не трябва ли да им помогнем? И да им обясним, че мъртъвците в крайна сметка не са опасни? Нали сам каза, че това са ценни образци!
— Дракон да ги вземе, други ще си взема — махна с ръка вампирът. — А да се забъркваш с тези момчета просто не си заслужава.
— Но защо? — продължих аз. — Мислех, че това са твоите земи.
— Земите са мои, но вампирите — не — озъби се Велхеор. — Повярвай ми, нищо добро няма да ни донесе срещата с тях.
Впрочем не знам на какво се надяваше Велхеор, защото вампирите много бързо се справиха с неживите и ни догониха:
— Граф Велхеор!
Тройката вампири застанаха пред нас и ни поздравиха с изцапаните след битката с неживите ножове. След това все така бавно прибраха кукритата си в ножниците, като предварително ги избърсаха с някакви кърпички.
— Какви са тези? — попитах тихо Велхеор.
— А, отдават почит — намръщи се вампирът и със закъснение наметна качулката си.
Е, като знам какви титли имаше моят спътник, това не беше изненадващо. Добре известна личност във вампирското общество. Неясно остана само защо толкова не иска да говори с тези мили момчета.
— Госпожата ви кани на вечеря в замъка си — учтиво каза високият вампир, обръщайки се към Велхеор и дори не погледна в моята посока.
Интересно каква ли е тази госпожа?
— Мислех, че това е твоят замък — прошепнах на Велхеор.
— И аз така си мислех — смаяно отвърна той. — Тоест той беше мой… до не толкова отдавна…
Действие 4
— За каква госпожа става дума? — предпазливо попита Велхеор.
— За госпожа Итания, разбира се — все още учтиво отвърна високият вампир.
И тук аз за първи път в живота си видях страх по лицето на най-кървавия вампир на хилядолетието.
— Беше в гроба тази госпожа — изсъска гневно вампирът. — При последната ни среща…
Тук той спря и погледна лошо към чакащите нашето решение вампири.
— Добре, да вървим — неочаквано леко се съгласи Велхеор. — Трябва да разбера какво, дракон да я вземе, прави тя в МОЯТ замък!
— Правилно ли разбрах, че я познаваш? — прошепнах аз, когато се отправихме към замъка.
— Аха — кратко отвърна вампирът, очевидно нямаше намерение да навлиза в подробности. — Само ти казвам, когато сме в замъка, няма да се отделяш от мен. И също ще спим заедно… — той погледна към тройката вампири, чийто лица бяха скрити от качулките. — Но не в този смисъл!
Не знам защо Велхеор беше толкова враждебен. Вампирите се държаха удивително спокойно. Аз кой знае защо си мислех, че всички ще са избухливи, подиграващи се… ами такива като Келнмиир и Велхеор. Но не, тези момчета бяха много сдържани и говореха само по същество, без подигравателни подмятания.
Колкото повече приближавахме замъка, толкова по-видима ставаше разрухата и занемареността. Имах чувството, сякаш замъкът е бил нападнат от група Върховни Майстори или цяло ято дракони. Ако бяха те, разбира се, че щяха да летят на ята… и да нападат замъци… макар съществуването на драконите, честно казано, да оставаше под въпрос.
— Каква дупка — възкликнах, но веднага се опомних: — Извинявай, Велхеор.
— Няма нищо — усмихна се вампирът. — Изглежда пожарът е нанесъл малко повече щети, отколкото си мислех.
Да влезем в замъка би трябвало да ни попречи дълбок ров, но сега част от него беше пълна с камъни и представляваше добре утъпкана каменна полянка. Останалата част от рова напомняше огромна помийна яма и миришеше подобаващо.
— Странно — замислено каза Велхеор. — Мисля, че оставих всичко в много по-добро състояние. Може би светлината се е виждала чак от жителите на Пограничните райони? Но тогава е цяло чудо, че изобщо нещо е оцеляло, би трябвало камък върху камък да не остане…
— Госпожата защитаваше СВОЯ замък от посегателствата на хората — не се сдържа един от нашите придружители.
Велхеор погледна вампира изпод качулката с такъв поглед, че онзи се отдръпна и с цялата си инерция се вряза в близкото дърво.