Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Де Лайл лежеше по гръб на водата. Едната му ръка се вдигна и загреба несръчно и боязливо, макар че, където беше, дълбочината едва ли надвишаваше ръста му. Вик усети желание да го стисне за раменете и да го тикне под водата. Дори заплува към него. Де Лайл се мъчеше да се добере до края на басейна, когато го настигна. Хвана го за гърлото и го дръпна назад. Не се появи и мехурче, когато главата на Де Лайл изчезна под водата. Вик притискаше рамото и брадичката му и несъзнателно го тласкаше към по-дълбоката част на басейна, където водата надвишаваше неговия ръст, макар че и тук не се затрудняваше да държи главата си на повърхността, понеже Де Лайл риташе и се гърчеше в усилието си да се освободи. Вик се извърна и захвана краката му като в клещи между прасците си. От това леко се наклони и главата му се потопи, но ръцете му продължаваха да стискат здраво. Скоро изплува. Де Лайл още беше под водата.

Та това е само шега, каза си Вик. Ако сега го пуснеше, нямаше да бъде нищо друго освен шега, макар и груба, но в този момент Де Лайл засили съпротивата си и той трябваше да се напрегне. Едната му ръка притисна под водата тила на Де Лайл, а другата се стегна около китката му, така че със свободната си ръка Де Лайл да не може да му попречи да притиска тила му. Единият му крак се показа на повърхността и после изчезна.

Внезапно Вик осъзна колко спокойна е водата наоколо, как е притихнало всичко. Сякаш беше оглушал. Поотпусна хватката си, макар че продължаваше да държи Де Лайл под водата. Огледа ливадата, къщата, терасата. Не видя никого, но изведнъж — хладнокръвно, без следа от паника — съобрази, че преди да натисне Де Лайл под водата, не беше огледал достатъчно добре дали няма някой на терасата или на ливадата. Продължаваше да държи едва поклащащите се рамене, все още не можеше да повярва, че Де Лайл или е мъртъв, или е в безсъзнание.

Та това е само шега, отново си каза Вик. Но беше твърде късно, за да е шега, и когато този факт най-сетне проникна в съзнанието му, той съобрази какво ще трябва да поддържа — как, докато се е обличал на поляната, Де Лайл вероятно е получил мускулен спазъм, защото нито е чул, нито е видял нещо. Внимателно отдръпна ръцете си. Темето изплува, но лицето остана под водата.

Вик излезе от басейна. Запъти се право към гарденията и започна да се преоблича. Откъм кухнята долитаха гласове и смях. Навлече бързо тогата, като я омота около тялото си с усвоеното вкъщи движение, и тръгна през ливадата към задната врата на кухнята.

Там бяха всички — Мелинда, Ивлин, Фил, Хорас, Мери, — но само Ивлин му обърна внимание.

— Искаш ли сандвич и кафе, Вик?

— Кафе може — отвърна той.

Фил наливаше кафето, а до него Мелинда уморено си правеше сандвич с шунка и се оплакваше, че още я боли главата. Надвесен над мивката, Вик почувствува потискащата прилика в завършека на всички подобни празненства — домакините и шепата застояли се гости, блажено отпуснати, защото се познават отлично, изпаднали в сладостна нега поради късния час и изпития алкохол. Същевременно беше уверен, че няма да има дума или жест от тая вечер, по които по-късно дълго да не се разисква и спори: Ивлин се опитва да продължи разказа си, който явно е започнала, преди той да влезе — как срещнала свой стар приятел, чието момченце претърпяло някаква особена сърдечна операция; Хорас се напряга да слуша; Фил му подава кафе: „Заповядай, Вик. Искаш ли захар?“; Ивлин пита: „А за мене няма ли?“ — и подава чашата си; Мелинда казва през налегналия я вече сутринен махмурлук: „Боже мой, кажи ми какво сторих, та така ми кънти главата?“, без да се обръща специално към някого, но с толкова кънтящ глас, че Ивлин става и отива при нея: „Нима продължава, мила? Защо не вземеш още едно от тия чудесни жълти хапчета? Ще ти помогне, убедена съм.“