Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Вик беше коленичил и повдигаше и отпускаше крехкия кокалест гръден кош на Чарли, като го придържаше под мишниците.

— Така ли се правеше, Хорас?

— Струва ми се, да — напрегнато отвърна Хорас, коленичи до Вик и загледа лицето на Чарли. — Устата трябва да се отвори — добави той и също като лекар, без да се колебае, пресегна към устата на Чарли и издърпа езика му навън.

— Какво ще кажеш да го обърнем надолу с главата, за да излезе водата? — попита Вик.

— Не се прави така — отвърна Хорас. — Само се губи време.

Вик повдигна гръдния кош по-нависоко. Никога не беше опитвал изкуствено дишане, но беше чел в енциклопедията как се прави — и то една вечер, когато Чарли беше у тях, както случайно си спомняше. Но си спомняше също, че препоръчваха изкуствено дишане, ако дишането е спряло, но сърцето бие, а сърцето на Чарли не биеше.

— Дали да не го обърнем и да масажираме сърцето? — попита той, като извършваше ритмичните движения, и макар да мислеше, че е спокоен, усети, че въпросът му издава възбуда и е точно от ония глупави въпроси, които може би очакват от него.

— Няма смисъл — отвърна Хорас.

— Не го правиш както трябва! — изкрещя Мелинда, коленичила край Чарли.

— Защо? Какво не е наред? — попита Фил.

— Дали да не донеса едно одеяло? — обади се с тънкия си глас Мери.

— Не го правиш както трябва! — В пиянската си истерия Мелинда започна да плаче и стене.

— Ще те отменя, щом се умориш, Вик — предложи Фил. Той продължаваше да държи китката на Чарли, но по уплашеното му изражение Вик разбра, че не напипва пулс.

Ивлин се върна тичешком.

— Доктор Франклин пристига веднага. Ще се обади в болницата, за да пратят линейка.

— Дали да не донеса едно одеяло? — отново запита Мери.

— Ей сега ще донеса — рече Ивлин и отново влезе в къщата.

— Мислите ли, че е получил удар? — попита Фил.

Никой не отговори.

— Дали пък не си е ударил главата? Видя ли го да се гмурка, Вик? — отново попита Фил.

— Не. Цамбуркаше на плиткото. — Вик отпусна сковалия се гръден кош.

— Добре ли изглеждаше? — обади се Мери.

— Да.

Фил побутна Вик.

— Дай да те сменя.

Разнесе се провлечен, траурен вой на сирена, който бавно приближаваше и заглъхваше, докато накрая секна. Фил продължаваше с изкуственото дишане. Двама лекари в бели престилки изтичаха по ливадата, като крепяха кислороден апарат.

Всичко бе потънало в призрачната, мрачно-бледа светлина на зората. На такава светлина никой не може да се върне към живота, помисли си Вик. На такава светлина се умира. Докато наблюдаваше лекарите, които се суетяха наоколо, разпитваха и накрая се заловиха с изкуственото дишане. Вик осъзна колко е изтощен. Сякаш излизаше от някакъв транс. Едва сега осъзна, че ако Де Лайл се съвземе, той е обречен. Не бе и помислил за това, докато правеше изкуственото дишане. Просто бе направил най-доброто, което бе по силите му, същото, което би направил, ако се отнасяше примерно за Хорас. Направил беше всичко необходимо, но без да желае съживяването на Де Лайл. За момент му се видя невъзможно да е удавил Де Лайл, сякаш беше си въобразил, а не беше го сторил. Започна да се взира в лицето му като всички останали — с изключение на Мелинда, която все така ридаеше и подсмърчаше, загледана в празното пространство пред себе си като обезумяла.