Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— И ако го направи?
— Мисля, че Бог те изпрати при мен с цел, Том Строителю — отвърна Филип. — Ако крал Стивън ни даде парите, можеш да построиш църквата.
Беше негов ред да се развълнува. Не знаеше какво да каже. Даряваха го с най-съкровеното желание в живота му, но имаше и условие. Всичко зависеше от това дали Филип щеше да получи помощ от краля. Кимна, приемайки обещанието и риска.
— Благодаря ви, отче.
Удари камбаната за вечерня. Строителят вдигна таблото си.
— Трябва ли ти това? — попита Филип.
Том съобрази, че беше добра идея да го остави върху аналоя. Щеше непрекъснато да напомня на приора.
— Не, не ми е нужно. Всичко е в главата ми.
— Добре. Бих искал да си го пазя тук.
Том кимна и тръгна към вратата.
Хрумна му, че ако сега не попита за Агнес, може би никога нямаше да го направи. Обърна се.
— Отче?
— Да?
— Моята първа жена… Агнес й беше името… тя умря без свещеник и е погребана в неосветено място. Не е съгрешила, беше просто… обстоятелствата. Чудех се… Понякога човек съгражда катедрала или основава манастир, с надеждата, че в отвъдния живот Господ ще си спомни благочестието му. Мислите ли, че моята църква би могла да послужи, за да се спаси душата на Агнес?
Филип се намръщи.
— Авраам бе помолен да принесе в жертва единствения си син. Бог не иска повече кръвни приношения, защото висшето жертвоприношение бе направено. Но урокът от историята на Авраам е, че Бог иска най-доброто, което имаме да предложим, онова, което ни е най-скъпото. Този храм най-доброто нещо ли е, което би могъл да предложиш на Бог?
— Освен децата ми, да.
— Бъди спокоен тогава, Том Строителю. Бог ще приеме дара ти.
II
Филип нямаше представа защо Уейлрън Бигод иска да се срещне с него в развалините на замъка на граф Бартоломю.
Беше се наложило да пътува до градчето Шайринг и да прекара нощта там, а на заранта да се отправи към Ърлскасъл. Сега, докато конят му тичаше в тръс към замъка, надвиснал от утринната мъгла пред него, реши, че вероятно е било въпрос на удобство: Уейлрън беше на път от едно място за друго, не минаваше покрай Кингсбридж по-близо, отколкото оттук, а замъкът бе удобен ориентир.
Филип съжаляваше, че не знае повече за плановете на Уейлрън. Не беше виждал новоизбрания епископ от деня, в който бе огледал катедралните руини. Уейлрън не знаеше колко пари му бяха нужни, за да построи църквата, а Филип не знаеше какво се кани епископът да поиска от краля. Уейлрън не обичаше да споделя плановете си и това го изнервяше силно.
Радваше се, че бе научил от Том Строителя колко точно щеше да струва строителството на новата катедрала, колкото и обезсърчаваща да беше новината. Отново изпитваше радост, че Том е при него. Строителят притежаваше изненадващо дълбоки дарования. Едва можеше да чете и пише, но можеше да проектира катедрала, да рисува планове, да пресметне броя на хората и времето, нужно за да се построи, и да изчисли колко точно щеше да струва всичко това. Беше кротък човек, но въпреки това имаше внушително присъствие: много висок, с брадато и загрубяло лице, проницателни очи и високо чело. Филип понякога се чувстваше леко притеснен пред него и се стараеше да го прикрие с благодушен тон. Но Том беше много прям, а и все едно, изобщо не беше му хрумнало, че изглежда малко плашещ в очите на Филип. Разговорът за жена му бе затрогващ и бе разкрил благочестие, което не беше толкова явно преди. Том беше един от онези хора, които пазеха вярата си дълбоко в сърцето. Понякога те се оказваха най-добрите сред вярващите.
Докато се приближаваше към Ърлскасъл, се чувстваше все по-притеснен. Доскоро това бе един процъфтяващ замък, бранеше земите наоколо, наемаше и изхранваше голям брой хора. Сега беше в руини и струпаните покрай него колиби бяха изоставени като празни гнезда по голите клони на някое дърво зиме. И Филип носеше вина за това. Беше разкрил мътещия се тук заговор и беше довел Божия гняв, в облика на Пърси Хамли, да се развихри над замъка и обитателите му.
Забеляза, че стените и порталът не бяха пострадали много. Това означаваше, че нападателите бяха проникнали вътре преди затварянето на портите. Подкара ходом коня си по дървения мост и влезе в първия от двата двора. Тук следите от битката бяха много по-явни: освен каменния параклис единственото, което бе останало от постройките на замъка, бяха няколко стърчащи от земята овъглени дървени трупи и вихрушка пепел, задухала покрай основата на крепостната стена.
От епископа нямаше и следа. Филип подкара през двора, прехвърли моста към другата страна и навлезе в горната част на крепостта. Тук имаше масивна каменна цитадела с паянтово на вид дървено стълбище, което водеше към входа на втория етаж. Приорът се взря нагоре към внушителните каменни зидове със зловещите тесни прозорци-амбразури: колкото и могъща да беше, цитаделата не бе защитила граф Бартоломю.