Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Тази вечер Дагни седеше на една маса в частна трапезария в „Уейн-Фолклънд“. Восъкът на свещите капеше по белите камелии и лавровите листа в основата на сребърните свещници, по ленената покривка бяха надраскани с молив аритметични изчисления, а угарка от пура плуваше в чинийка с ароматизирана вода. Шестимата мъже с официални вечерни костюми, седнали срещу нея на масата, бяха Уесли Мауч, Юджийн Лоусън, доктор Флойд Ферис, Клем Уедърби, Джеймс Тагарт и Къфи Мийгс.
— Защо? — беше попитала тя, когато Джим й беше казал, че трябва да присъства на тази вечеря.
— Ами… защото нашият борд на директорите има среща другата седмица.
— И?
— Интересува те какво ще се реши за линията ни в Минесота, нали?
— Това на срещата на борда ли ще се решава?
— Хм, не точно.
— На тази вечеря ли ще се решава?
— Ами не точно, но… ох, защо винаги трябва да си толкова определена? Вече нищо не е определено. Освен това настояха, че искат да дойдеш.
— Защо?
— Това не ти ли е достатъчно?
Тя не попита защо тези хора взимат всичките си важни решения на подобни събирания — знаеше, че го правят. Знаеше, че зад шумните, тежки претенции на заседанията на съветите, срещите на комисиите и масовите дебати, решенията се взимат предварително, крадешком, неформално, на обеди и вечери, в барове, и колкото по-важна беше темата, толкова по-нехайно се уреждаше. За пръв път канеха нея, аутсайдера, врага, на една от тези тайни сесии — това беше признание на факта, че имаха нужда от нея, и може би първата стъпка към отстъплението им; беше шанс, който не можеше да пропусне. Но когато седна сред светлината на свещите в трапезарията, тя вече беше сигурна, че няма шанс, но не можеше да приеме тази сигурност. Почувства се неспокойна, тъй като не можеше да разбере и причината да е сигурна, но изпитваше апатично нежелание да я открие.
— Както, мисля, ще се съгласите, госпожице Тагарт, в момента като че ли няма икономическо оправдание за съществуването на железопътна линия в Минесота, която…
— Сигурен съм, че дори и госпожица Тагарт ще се съгласи, че се налагат някои временни съкращения, докато…
— Никой, дори и госпожица Тагарт, не може да отрече, че има времена, в които е необходимо да се пожертват частите в името на цялото…
Докато слушаше как споменават през половин час името й в разговора — между другото, без очите на говорещия да се насочват изобщо към нея, — тя се питаше каква причината ги беше накарала да искат нейното присъствие. Не беше в опит да я заблудят, че се консултират с нея — беше нещо по-лошо: беше опит да заблудят себе си, че тя се е съгласила. Задаваха й въпроси от време на време и я прекъсваха, преди да е довършила и първото изречение от отговора. Изглежда искаха одобрението й, но без да трябва да им се налага да разбират дали тя всъщност одобрява или не.
Някаква жестока, детинска форма на самоизмама ги беше накарала да решат да декорират събитието като официална вечеря. Държаха се така, сякаш се надяваха да си спечелят от луксозните предмети силата и честта, на която те някога са били символ и продукт — действаха като онези диваци, които поглъщат тялото на противника с надеждата да получат неговата сила и доблест. Съжаляваше, че се е облякла така.
— Официално е — беше й казал Джим, — но не прекалявай… искам да кажа, не изглеждай твърде богата… бизнесмените трябва да избягват да изглеждат арогантни в наши дни… не че трябва да изглеждаш дрипава, но ако просто изразяваш… ами… смирение… това ще им хареса, ще ги накара да се чувстват големи.
— Така ли? — беше казала тя и се беше обърнала на другата страна.
Носеше черна рокля, която изглеждаше като просто парче плат, кръстосано върху гърдите й и падащо до краката с меките гънки на гръцка туника; беше от сатен, толкова лек и тънък, че можеше да служи и като материал за нощница. Блясъкът на тъканта, който сякаш се разливаше с всяко нейно движение, създаваше впечатлението, че светлината в стаята е нейна лична собственост и се подчинява чувствено на движенията на тялото й, обгръщайки я в слой блясък, по-луксозен от тъканта на броката, подчертал гъвкавата крехкост на фигурата й, придаващ толкова естествена елегантност, която можеше да си позволи да бъде презрителна и небрежна. Носеше едно-единствено бижу — диамантена висулка на черна лента около врата й, — която проблясваше при недоловимите движения на дъха й, като трансформатор, който превръща искрицата в огън, като кара човека да осъзнава не бижутата, а живия пулс зад тях. Тя проблясваше като военно отличие, като богатство, носено като почетен медал. Не носеше други украшения, само черна кадифена пелерина, която беше по-арогантно и демонстративно патрицианска от всякакви самурени наметала.