Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Не, не стара жена. Една много млада жена.
— Че как не я е било страх? — зачуди се Меги. — Продължавай, моля.
— Принцесата минавала край къщичката почти всеки ден; и всеки път, когато минавала с хубавата си карета, виждала как бедната малка жена преде на чекръка, и принцесата поглеждала към малката жена, и малката женичка я поглеждала. И тъй един ден тя спряла кочияша малко преди къщичката, излязла от каретата и отишла и надникнала през вратата и там, както винаги, седяла малката жена и предяла на чекръка си и тя погледнала към принцесата и принцесата погледнала към нея.
— Също все едно, че се опитвали да видят коя първа ще си наведе очите, нали? — каза Меги. — Продължавай, моля, майчице.
— Принцесата била такава чудесна принцеса, че можела да разгадава човешките тайни, и казала на малката женичка: „Защо го държиш тук?“ Това й дало веднага да разбере, че принцесата е разбрала защо живее сама, и тогава тя коленичила в краката на принцесата и я помолила никога да не я издава. И тогава принцесата казала: „Никога няма да те издам. Покажи ми го.“ И тогава малката женичка спуснала кепенците на прозорците, залостила вратата на къщичката и разтреперана от глава до пети от страх да не би някой да я заподозре, отворила едно много тайно място и показала на принцесата някакъв призрак.
— Божичко! — хлъцна Меги.
— Това бил призракът на Някого, който отдавна си бил заминал; на Някой, който бил заминал много, много далеч, откъдето никога нямало да се върне. Той светел, когато го погледнеш; и когато малката женичка го показала на принцесата, истинска гордост изпълнила сърцето й, сякаш показвала някое голямо, голямо съкровище. Като го погледала известно време, принцесата казала на малката женичка: „И ти бдиш над това нещо непрекъснато, така ли?“ А тя свела очи и прошепнала: „Да.“ Тогава принцесата казала: „Обясни ми защо“, на което другата отговорила, че това бил най-добрият човек, който бил пресякъл нейния път и отначало било само затова. Обяснила още, че тя не лишавала никого от него, че този Някой си бил отишъл при хората, от които бил очакван…
— Значи, този Някой е бил мъж, така ли? — прекъсна я Меги.
А малката Дорит стеснително отговори:
— Да, мъж бил — и продължи: — … при хората, които го очаквали и че този спомен не бил откраднат, нито бил присвоен от някого друг. Принцесата отговорила: „Ах, а когато стопанката умре, те ще го намерят тук.“ А малката женичка отговорила: „Не. Когато настъпи този час, той ще потъне тихо в нейния гроб и никога няма да се появи отново.“
— Я виж ти! — възкликна Меги. — Продължавай, моля.
— Принцесата много се изненадала, като чула тези думи, както можеш да предположиш, Меги.
(— И имало е защо — каза Меги.)
— Затова тя решила да наблюдава малката женичка и да види какво ще стане. Всеки ден минавала с хубавата си карета край вратата на къщичката, а там седяла малката женичка, винаги сама и винаги на своя чекрък; тя поглеждала към малката женичка и малката женичка поглеждала към нея. Най-сетне един ден колелото било замлъкнало и малката женичка не се виждала никъде. Когато принцесата запитала защо е замлъкнал чекръкът и къде е малката женичка, казали й, че чекръкът е замлъкнал, защото вече нямало кой да го върти; защото малката женичка била мъртва.
(— Трябвало е да я заведат в болница — каза Меги — и тогава е щяла да оздравее.)
— Принцесата, като поплакала много малко за малката женичка, избърсала очи и излязла от каретата на същото място, където била спряла и преди, отишла до къщичката и надникнала през вратата. Сега вече нямало кой да погледне към нея и тя нямало към кого да погледне, затова направо тръгнала да търси скъпоценния призрак. Но от него нямало и следа; и тогава принцесата разбрала, че малката женичка й е казала истината, че призракът никога никого нямало да тревожи и че той е потънал тихо в нейния собствен гроб; че тя и той сега почиват в мир един до друг.
Това е всичко, Меги.
Руменината на залеза бе толкова ярка по бузите на малката Дорит, когато стигна до края на своята приказка, че тя вдигна ръка да го засенчи.
— Ами тя доживяла ли е до старини? — запита Меги.
— Кой, малката женичка ли?
— Ъхъ!
— Не знам — каза малката Дорит. — Но щеше да си е все същото, колкото и да беше остаряла.
— Дали, наистина? — зачуди се Меги. — Да, сигурно така щеше да е — И продължи да седи втренчена и унесена.
Тя тъй дълго остана с устремени нанякъде очи, че най-сетне малката Дорит, за да я размърда от сандъка й, стана и погледна през прозореца. Когато гледаше към двора, тя видя Панкс да влиза и да й намига с крайчеца на окото си, отминавайки нататък.