Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Напред, с грохот, с рев, с вой, посред, града, проправяща си път сред къщите на хората, огласяща улиците, за миг проблясваща сред ливадите, мушкаща се във влажната земя, ечаща сред мрака и тежкия въздух, изскачаща отново навън в яркия слънчев и безкраен простор. Напред, с грохот, с рев, с вой, през поля, през гори, през нивя, през скали, през ливади, през варовик, през пръстта, угарта, покрай предмети, сякаш съвсем наблизо, почти да се уловят, но непрестанно изплъзващи се от пътника, а измамната далнина все бягаща пред него — тази сила като че следваше стъпките на безмилостното чудовище — Смъртта.
През низината, височината, сред пущинака, покрай овошки, покрай градини, посред парка, през канала, през реката, по чиито брегове пасат овце, където се върти мелницата, където се носи шлепът, където почиват мъртвите, където дими фабриката, където тече ручеят, където се е сгушило селцето, където се извисява голямата катедрала, където се простира голото бърдо и необузданият вихър го глади или разрошва според своенравните си прищевки. Напред, с грохот, с рев, с вой, оставяйки след себе си само прах и дим — железницата сякаш следваше стъпките на безмилостното чудовище — Смъртта.
Опълчваща се срещу вятъра и светлината, пороя и слънчевия зной, напред, все напред, тази сила се движи и трещи, яростна и стремителна, плавна и самоуверена, и огромните насипи и тежките мостове, по които минава, се мяркат пред погледа като тесни ивици и веднага изчезват. Напред, все напред, непрестанно устремена към далечината — само едно бегло зърване на селски къщурки, жилища, сгради, богати имения, стопанства, занаятчийници, хора, стари шосета и пътечки, изглеждащи изоставени, тесни и нищожни, когато се изгубват от погледа — те всъщност бяха точно такива. Та какво друго остава освен едно бегло зърване, когато се следват стъпките на неукротимото чудовище — Смъртта!
Напред, с грохот, с рев, с вой, отново пропадаща дълбоко в земята и движеща се с такава бясна енергия и стремителност, че сред мрака и вихрите се създава впечатление за придвижване в обратна посока, за яростно теглене назад, докато светлият лъч върху влажната стена не покаже как отстрани стената бяга подобно неудържим поток. Напред и пак ново излизане и гмуркане в дневната светлина, огласено от пронизителен ликуващ писък, и тя пак продължава нататък, ревейки, тракайки, летейки устремено, прогонвайки всичко от пътя с черния си дъх, понякога спирайки за миг там, където се е събрала тълпа хора, мигом изчезващи, понякога жадно лочеща вода и преди още чешмата, утолила жаждата й, да е спряла да тече, тя се втурва, ревейки, виейки, тракайки, към пурпурната далнина.
Все по-силно реве и пищи железницата в своя неспирен летеж към целта си. А пътят й, също както и пътят на Смъртта, е гъсто обсипан с пепелища. Всичко наоколо е почерняло. Там някъде долу се мяркат тъмни локви вода, кални улички и мизерни жилища. Съвсем наблизо стърчат назъбени стени и разнебитени къщи и през пробитите покриви и изпочупените прозорци се виждат жалки стаички, където нищетата и маларията са се вселили в множество жалки фигури, а пушекът, струпаните фронтони, изкривените комини, уродливите тухли и хоросанови мазилки, прикриващи нравствена и физическа уродливост, засенчват изгледа към навъсената далечина. Когато мистър Домби надниква от прозореца на своя вагон, той изобщо не допуска дори мисълта, че чудовището, докарало го тук, само е озарило околните неща с дневна светлина, а не ги е създало или причинило. Краят на пътешествието бе напълно съответствуващ и би могъл да представлява край на всяко начинание, толкова бе той печален, довел до пълна разруха.
И така, обладан от една-единствена мисъл, мистър Домби продължаваше да вижда пред себе си предишното неумолимо чудовище. Всички предмети се взираха в Домби мрачно, студено, с мъртвешки поглед, както и той в тях. Всяко нещо събуждаше у него спомен за нещастието му. Наоколо безмилостно проявяваха тържеството си над него и скрито под каквато и да е форма, това тържество нараняваше и жегваше гордостта и ревността му, и то най-вече когато хората споделяха с него любовта и почитта към починалото момче.