Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Милото, тихо, кротко лице, изникващо във въображението му, не предизвикваше никакви други размисли. От самото начало тя бе нежелана, а сега само засилваше мъката му. Ако синът му бе единственото дете и го бе сполетяло същото нещастие, той пак трудно би го понесъл, но би било безкрайно по-леко, отколкото сега, когато това би могло да се случи с нея (която той можеше, или поне така смяташе, да загуби, без да скърби), но не се бе случило. Преданото й и невинно лице, изплуващо пред него, не му оказваше смекчаващо или предразполагащо въздействие. Той отблъсна ангела и прие терзаещия го демон, притаил се в гръдта му. Нейната търпеливост, доброта, младост, преданост, любов бяха като прашинки в пепелището, което тъпчеше с нозе. Той съзря образа й сред обкръжаващата го унилост и чернота наоколо, но този образ не озаряваше, а сгъстяваше мрака. Както неведнъж по време на това пътуване, така и сега, в края му, когато стоеше, потънал в размисли, и рисуваше с бастуна си фигурки в прахта, в съзнанието му отново изникна мисълта как би могъл да се избави от този образ.

Майорът, който през цялото време бе пъшкал и пухтял като локомотив — неговият поглед често се бе вдигал от вестника и отправял тържествуващо навън, сякаш там се точеше цяла процесия от видения на мис Токс, претърпели поражение, очертаващи се в пушека на влака и отлитащи към полята, за да намерят скрито убежище, — сега откъсна приятеля си от размишленията му, за да му съобщи, че пощенските коне са впрегнати и каретата готова.

— Домби — обърна се към него майорът, като го потупа по рамото с бастуна си, — не се замисляйте толкова. Това е лош навик. Старият Джо, сър, не би бил така непреклонен, ако се бе поддавал на мисли. Вие сте твърде голям човек, Домби, за да се замисляте толкова. При вашето положение, сър, вие стоите над подобни неща.

Дори в дружеските си упреци майорът засвидетелствуваше своето уважение към достойнството и честта на мистър Домби и проявяваше ясно съзнание за тяхната значимост, така че мистър Домби бе склонен повече от всякога да приеме мнението на този джентълмен, отличаващ се със здрав разум и трезв ум. Затова и направи усилие да се заслуша в забавните истории на майора, докато се друсаха по шосето. А майорът, счел, че тази скорост и този път в много по-голяма степен съответствуват на неговите способности като разказвач, отколкото току-що напуснатото превозно средство, се зае да го забавлява.

В такъв прилив на въодушевление и приказливост майорът, прекъсван само от обичайните симптоми, предизвикани от неговото пълнокръвие, както и от закуските, а от време на време и от някоя друга яростна нападка, отправена към туземеца — тъмнокафявите уши на туземеца бяха украсени с чифт халки, а европейското облекло му седеше така, сякаш проявяваше чуждоземна неспособност да прилегне добре, тъй като по своя собствена инициатива и без вмешателството на шивашкото изкуство то бе дълго там, където трябваше да бъде късо, а късо там, където трябваше да бъде дълго, пристегнато там, където трябваше да бъде свободно и свободно там, където трябваше да бъде пристегнато, а самият туземец му придаваше допълнителна елегантност, като при всяка атака от страна на майора се свиваше в дрехите си подобно изсъхнала орехова ядка или зъзнеща маймуна, — та в такъв прилив на въодушевление и приказливост беше майорът през целия ден, че, когато настъпи вечерта и те продължаваха да се друсат по шосето към Лемингтон сред разлистени, зелени дървета, в резултат на говоренето, яденето, кикота и задуха гласът на майора звучеше така, сякаш идваше изпод багажника отзад в каретата или от някоя близка купа сено. Гласът на майора не се оправи и в хотел „Ройъл“, където бяха запазени стаи и поръчана вечеря и където майорът така претовари говорните си органи с ядене и пиене, че когато се оттегли за сън, му бе останал глас единствено за кашляне, а с чернокожия си слуга можеше да общува само като разтваряше уста насреща му.