Аз съм пилигрим

Стигнах беседката, направих няколко крачки на север и прекрачих парапета. На това място беше стоял Додж, когато е полетял надолу, и изведнъж ми се зави свят - бездната беше така стръмна и вълните долу действаха толкова хипнотично, че сякаш някой ме задърпа към тях. Почвата под краката ми беше ронлива и си давах сметка, че парапетът е на повече от ръка разстояние. Стори ми се, че почувствах или чух нещо близо зад мен - не бях сигурен, - но нямаше време да викам. Обърнах се рязко, хвърлих се към парапета, сграбчих го. Нямаше никого.

Овладях дишането си и се върнах на солидна земя. Бях абсолютно трезв и въпреки това, когато застанах от другата страна на оградата, можех да падна много лесно. Какво, по дяволите, е правил Додж там?

Погледнах пак нататък, иззад безопасния парапет. Опитах да си представя какво ли е било - гърмежите и многоцветните ракети във въздуха, музиката, която се носи от увеселителни лодки и заведенията по брега, сребристата луна, която спуска пътека от светлина чак до Гърция. Под всичко това, залитащ по моравата, се задава млад мъж, който е на наркотици от четири дни, който може би опитва да се измъкне от въздействието им и да изтрезнее, да успокои бушуващия тестостерон и вихрушката на параноята. Обаче защо, питах се, защо е тръгнал към беседката?

Реших, че е търсил нещо, може би във водата на залива. Колкото повече се е приближавал, толкова по-големи шансове би имал да го види. Заради това е взел бинокъла и или е стъпил на парапета, или го е прескочил. Какво обаче е търсел?

Разпечатката от мобилния му телефон - беше сред документите, които ми бе дала детектив Кумали - показваше, че никой не го е търсил един час преди и след смъртта му. Камерите за наблюдение също показваха, че никой не е излизал от стаята на охраната, за да говори с него.