Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Хайде да се обадим на мама — предлага Алба.
Изтичва при училищната си чанта и измъква отвътре клетъчен телефон. Натиска един от бутоните, аз чувам как телефонът звъни и бързо си давам сметка, че тук има доста възможности. Някой вдига в другия край на линията и Алба казва:
— Мамо!… Аз съм в Художествения институт. Не, добре съм… мамо, татко е тук! Кажи на госпожа Купър, че това наистина е татко, чу ли!… Добре, чао!
Тя ми връчва телефона. Колебая се, съсредоточавам се.
— Клер! — Чува се как тя си поема рязко въздух. — Клер!
— Хенри! О, боже, не мога да повярвам. Ела си вкъщи.
— Ще се опитам…
— Откъде идваш?
— От 2001 година. Точно преди да се роди Алба.
Усмихвам се на дъщеря си. Тя се е облегнала на мен и ме държи за ръката.
— Дали да не дойда аз?
— Ще стане по-бързо. Слушай, не можеш ли да кажеш на тази учителка, че наистина съм аз?
— Мога, разбира се… къде ще бъдеш?
— При лъвовете. Ела възможно най-бързо, Клер. Няма да съм тук още дълго.
— Обичам те.
— Обичам те, Клер.
Колебая се, после подавам телефона на госпожа Купър. Двете с Клер провеждат кратък разговор, по време на който Клер успява някак да я убеди да разреши да заведа Алба пред входа на музея, където ще дойде и Клер. Благодаря на госпожа Купър, която въпреки странните обстоятелства се държи доста мило, и хванати за ръце, ние с Алба излизаме от Мортъновото крило и по витата стълба отиваме в залите с китайска керамика. Умът ми работи трескаво. Какво да питам най-напред?
Алба казва:
— Благодаря ти за видеозаписите. Мама ми ги подари за рождения ден. — Какви видеозаписи? — Вече усвоих секретните ключалки. Сега съм се заела с бравите с дистанционно отключване.
Ключалки. Алба се учи да разбива ключалки.
— Браво на теб. Не се отказвай. Я ми кажи, Алба!
— Да, татко?
— Какво е това ХИЧ?
— Хроно-изместен човек.
Сядаме на пейка пред порцеланов дракон от времето на династията Тан. Алба е с лице към мен, отпуснала е ръце върху скута си. Същинско мое копие е, когато бях на десет години. Направо не мога да повярвам. Алба още не се е родила, а ето че седи пред мен като разтворена пъпка. Навеждам се, за да съм на едно равнище с нея.
— Знаеш ли, това е първият път, когато те виждам.
Алба се смее.
— Приятно ми е.
Не съм виждал дете, което да се владее в по-голяма степен от нея. Оглеждам я внимателно: къде в това момиче е Клер?
— Често ли се срещаме?
Алба се замисля.
— Не. Не сме се срещали от около година. Когато бях на осем години, съм те виждала няколко пъти.
— На колко години беше, когато умрях?
Затаявам дъх.
— На пет.
Майко мила! Непоносимо е.
— Извинявай! Май не биваше да го казвам — кае се Алба.
Прегръщам я и я притискам до себе си.
— Не се притеснявай. Нали сам те попитах? — Поемам си дълбоко въздух. — Как е Клер?
— Добре е. Тъжна е.
Това ме пробожда като с нож. Усещам, че не искам да знам повече.
— Ами ти? Как върви училището? Какво учите?
Алба се усмихва.
— В училище не уча кой знае какво, но непрекъснато чета за първите музикални инструменти и за Египет, а заедно с мама четем „Властелинът на пръстените“ и уча едно танго на Астор Пиацола124.
На десет години? Господи!
— Цигулка ли? Кой ти е учител?
— Дядо.
За миг решавам, че Алба говори за моя дядо, после разбирам, че има предвид татко. Страхотно! Щом татко се занимава с нея, значи тя наистина е добра.
— Добра ли си?
Какъв груб въпрос.
— Да. Много добра.
Слава богу.
— А мен ме нямаше никакъв в музиката.
— И дядо го казва. — Тя се смее. — Но ти харесваш музиката.
— Обичам я. Просто не мога да свиря.
— Чух как пее баба Анет! Беше толкова красива.
— Кой запис?
— Гледах я на живо. В Лирическата опера. Пееше в „Аида“.
„Той е ХИЧ. Като мен.“ Ох, да му се не види.
— Ти пътешестваш във времето.
— Естествено — смее се щастливо Алба. — Мама все повтаря, че си приличаме като две капки вода. Доктор Кендрик пък твърди, че съм дете чудо.
— Защо?
— Понякога мога да ходя където и когато си искам.
124
Астор Пиацола (1921–1992), аржентински композитор, наложил т.нар. „ново танго“. — Б.пр.