Пътешественикът във времето и неговата жена

Алба казва:

— Благодаря ти за видеозаписите. Мама ми ги подари за рождения ден. — Какви видеозаписи? — Вече усвоих секретните ключалки. Сега съм се заела с бравите с дистанционно отключване.

Ключалки. Алба се учи да разбива ключалки.

— Браво на теб. Не се отказвай. Я ми кажи, Алба!

— Да, татко?

— Какво е това ХИЧ?

— Хроно-изместен човек.

Сядаме на пейка пред порцеланов дракон от времето на династията Тан. Алба е с лице към мен, отпуснала е ръце върху скута си. Същинско мое копие е, когато бях на десет години. Направо не мога да повярвам. Алба още не се е родила, а ето че седи пред мен като разтворена пъпка. Навеждам се, за да съм на едно равнище с нея.

— Знаеш ли, това е първият път, когато те виждам.

Алба се смее.

— Приятно ми е.

Не съм виждал дете, което да се владее в по-голяма степен от нея. Оглеждам я внимателно: къде в това момиче е Клер?

— Често ли се срещаме?

Алба се замисля.

— Не. Не сме се срещали от около година. Когато бях на осем години, съм те виждала няколко пъти.

— На колко години беше, когато умрях?

Затаявам дъх.

— На пет.

Майко мила! Непоносимо е.

— Извинявай! Май не биваше да го казвам — кае се Алба.

Прегръщам я и я притискам до себе си.

— Не се притеснявай. Нали сам те попитах? — Поемам си дълбоко въздух. — Как е Клер?

— Добре е. Тъжна е.

Това ме пробожда като с нож. Усещам, че не искам да знам повече.

— Ами ти? Как върви училището? Какво учите?

Алба се усмихва.

— В училище не уча кой знае какво, но непрекъснато чета за първите музикални инструменти и за Египет, а заедно с мама четем „Властелинът на пръстените“ и уча едно танго на Астор Пиацола124.

На десет години? Господи!

— Цигулка ли? Кой ти е учител?

— Дядо.

За миг решавам, че Алба говори за моя дядо, после разбирам, че има предвид татко. Страхотно! Щом татко се занимава с нея, значи тя наистина е добра.

— Добра ли си?

Какъв груб въпрос.

— Да. Много добра.

Слава богу.

— А мен ме нямаше никакъв в музиката.

— И дядо го казва. — Тя се смее. — Но ти харесваш музиката.

— Обичам я. Просто не мога да свиря.

— Чух как пее баба Анет! Беше толкова красива.

— Кой запис?

— Гледах я на живо. В Лирическата опера. Пееше в „Аида“.

„Той е ХИЧ. Като мен.“ Ох, да му се не види.

— Ти пътешестваш във времето.

— Естествено — смее се щастливо Алба. — Мама все повтаря, че си приличаме като две капки вода. Доктор Кендрик пък твърди, че съм дете чудо.

— Защо?

— Понякога мога да ходя където и когато си искам.