Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Алба го казва много самодоволно, а аз й завиждам ужасно.
— А можеш ли да не ходиш никъде, ако не ти се ходи?
— Е, не. — Тя е смутена. — Но ми харесва. Понякога не е много удобно, затова пък е… интересно, нали разбираш?
Да. Разбирам.
— Идвай да ме посещаваш, щом можеш да пътешестваш, до което време си поискаш.
— Опитах. Веднъж те видях на улицата, беше с една руса жена. Но ми се стори доста зает.
Алба се изчервява и за стотна от секундата най-неочаквано ме поглежда Клер.
— Бил съм с Ингрид. Срещах се с нея, преди да се запозная с майка ти.
Чудя се какво ли сме вършели тогава с Инг, та Алба е толкова смутена, и за миг ме жегва съжаление, че съм направил лошо впечатление на това трезвомислещо мило момиче.
— И понеже стана дума за майка ти, не е зле да излезем отпред и да я чакаме.
Пискливият звук вече се е появил и аз се надявам Клер да дойде, преди да съм изчезнал. Ние с Алба излизаме и отиваме бързо на стълбището пред входа. Късна есен е, Алба е без яке, затова увивам и двамата с моето. Подпирам се на гранитната плоча, която крепи един от лъвовете, обръщам се с лице на юг, а Алба се обляга на мен, загърната в якето, притиска се до голите ми гърди. Денят е дъждовен. Уличното движение плава по Мичиган Авеню. Опиянен съм от неизразимата любов към това изумително дете, което се притиска до мен така, сякаш няма да се разделим никога и разполагаме с цялото време на света. Вкопчвам се в този миг, боря се с умората и с времето ми, което изтича. Нека остана още малко, моля аз тялото си, Бога, Отеца Време, Коледа, всеки, който би могъл да ме слуша. Нека видя Клер и после сам ще се върна.
— Ето я и мама — съобщава Алба.
Към нас шеметно се носи бял автомобил, който не съм виждал. Той спира на кръстовището и Клер изскача, като го оставя насред пътя и предизвиква задръстване.
— Хенри!
Опитвам се да се затичам към нея, тя тича и аз се свличам на стъпалата с ръка, протегната към Клер. Алба ме държи и крещи нещо, а Клер е само на няколко крачки от мен и аз впрягам последните остатъци от волята си, за да я погледна, тя обаче ми се струва много далеч и затова казвам възможно най-ясно:
— Обичам те.
После изчезвам. По дяволите. По дяволите.
7:20 часът вечерта, петък, 24 август 2001 година
(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)
Клер: Лежа на очукания шезлонг в задния двор, около мен как да е, са намятани книги и списания, до лакътя ми има чаша недопита лимонада, вече разредена от разтопените кубчета лед. Станало е малко по-прохладно. По-рано беше към трийсет градуса, сега е излязъл лек ветрец и цикадите пеят своята песен в прослава на късното лято. На път за летище „О’Хара“ над мен са се понесли петнайсет реактивни самолета, поели от неизвестни разстояния. Коремът ми е щръкнал отпред и ме е закотвил на това място. Хенри го няма от осем сутринта вчера и аз започвам да се плаша. Ами ако започна да раждам и него го няма? Ами ако родя и той пак не се е прибрал? Ами ако е ранен? Ами ако е мъртъв? Ами ако умра аз? Тези мисли се гонят и преследват като странните кожи, каквито са носели около врата си старите дами — с опашка, пъхната в устата. Та мислите ми се гонят и кръжат ли, кръжат, докато накрая вече не издържам. Обикновено предпочитам да се развихря, да върша нещо, когато съм уплашена — притеснена ли съм за Хенри, чистя ателието или пера три перални пране, или правя три партиди хартия. А сега лежа тук, притисната от корема си в предзалезното слънце на задния двор, а Хенри е някъде там… и прави, каквото прави. О, боже! Доведи ми го обратно. Още сега.
Но не се случва нищо. Господин Нанета минава с автомобила си по алеята, после вратата на гаража му се отваря и се затваря със скърцане. Минава и заминава увеселителен камион. Светулките започват вечерната си веселба. А от Хенри — ни вест, ни кост.
Огладнявам. Ще умра от глад в задния двор, защото Хенри го няма да направи вечеря. Алба се върти и аз си мисля дали да не стана и да приготвя нещо за хапване в кухнята. После обаче решавам да постъпя, както постъпвам винаги, когато Хенри не е наоколо, за да ме нахрани. Ставам бавно, на няколко етапа, и се отправям полека към къщата. Намирам дамската си чанта, запалвам няколко лампи, излизам през предната врата и заключвам. Приятно ми е да се движа. Отново съм изненадана и съм изненадана, че съм изненадана, задето съм толкова огромна само на едно място по тялото си, сякаш съм си правила пластична операция и тя е излязла несполучлива, или съм жена от африканско племе, където представата за красота се свежда до невероятно дълги вратове, до голяма месеста част на ухото или устни като бърни. Уравновесявам тежестта си спрямо Алба и така, танцувайки този танц на сиамските близнаци, ние отиваме в тайландския ресторант „Опарт“.