Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Вътре е прохладно и пълно с хора. Слагат ме на маса при предния прозорец. Поръчвам си тайландска баница със зеленчуци и тофу, така е най-сигурно и просто. Изпивам цяла чаша вода. Алба ми притиска пикочния мехур, отивам до тоалетната и когато се връщам, храната вече е на масата. Ям. Представям си разговора, който бихме провели с Хенри, ако и той беше тук. Чудя се къде ли е. Ровя из спомените си, опитвам се да съчетая Хенри, който изчезна вчера, докато си обуваше панталона, с Хенри, когото съм виждала в детството си. Само си губя времето, явно ще се наложи просто да го изчакам, за да чуя какво ще ми разкаже самият той. Може би вече се е върнал. Едвам се сдържам да не изхвърча от ресторанта, за да проверя. Носят ми предястието. Изстисквам върху фидето малко лимон и хапвам. Представям си как Алба, мъничка и розова, свита на кълбо вътре в мен, също яде фиде с тънки малки клечици. Представям си я с дълга черна коса и зелени очи. Тя се усмихва и казва:
— Благодаря, мамо.
Усмихвам се и отвръщам:
— Винаги на твое разположение, винаги.
Там, вътре, тя си има и мъничко плюшено животинче на име Алфонсо. Алба му дава от тофуто. Аз приключвам с яденето. Седя няколко минути, за да си почина. Някой на съседната маса пали цигара. Плащам сметката и си тръгвам.
Поемам тромаво по Уестърн Авеню. Покрай мен профучава кола, пълна с тийнейджъри пуерториканци, които ми крещят нещо, но аз не разбирам какво. След като влизам в ранчото, започвам да търся ключовете, а Хенри отваря рязко вратата и казва:
— Слава богу!
После ме прегръща.
Целуваме се. Толкова ми олеква, че го виждам, та трябва да минат няколко минути, докато забележа, че и на него му е олекнало страшно, задето ме вижда.
— Къде беше? — пита ме Хенри.
— В „Опарт“. А ти къде беше?
— Не си оставила бележка и когато се прибрах, те нямаше, затова реших, че си в болницата. Обадих се и ми казаха, че не си постъпила.
Започвам да се смея и ми е трудно да спра. Хенри изглежда озадачен. Когато съм в състояние да му кажа нещо, заявявам:
— Вече знаеш какво е.
Той се усмихва.
— Извинявай. Но… просто не знаех къде си и се паникьосах. Помислих си, че ще изпусна Алба.
— Но къде беше?
Хенри пак се усмихва дяволито.
— Чакай само да чуеш. Една минута. Дай да седнем.
— По-добре да легнем. Капнала съм.
— Какво си правила цял ден?
— Лежала съм.
— Горката Клер, нищо чудно, че си уморена.
Отивам в спалнята, включвам климатика и спускам щорите. Хенри завива към кухнята и след няколко минути се появява с нещо за пиене. Аз се разполагам на леглото и получавам газирана вода с вкус на джинджифил, Хенри изхлузва обувките си и идва при мен сбира в ръка.
— Казвай сега.
— Ами… — Той вдига вежда, отваря уста и пак я затваря. — Не знам откъде да започна.
— Хайде, де.
— Като начало трябва да отбележа, че това е най-странното нещо, което някога ми се е случвало.
— По-странно от мен и теб?
— Да. Това си беше съвсем естествено, едно момче среща едно момиче…
— По-странно от това да наблюдаваш отново и отново как майка ти умира?
— Е, това вече се е превърнало в зловещо всекидневие. В нещо като кошмар, който сънувам прекалено често. Не, това си беше направо сюрреалистично. — Той прокарва ръка по корема ми. — Пренесох се напред и наистина бях в бъдещето, и срещнах нашето малко момиченце тук.
— О, боже! Ще се пръсна от завист. Ау!
— Да. Беше на около десет години. Тя, Клер, е изумителна… умна, музикална и… много самоуверена и нищо не е в състояние да я смути…
— Как изглежда?
— Прилича на мен. Моя момичешка разновидност. Хубава е, има твоите очи, но иначе прилича на мен: черна коса, светла кожа тук-там с лунички, устата й е по-малка, отколкото моята на времето, и ушите й не стърчат. С дълга къдрава коса е, има моите ръце с дълги пръсти и е висока… Беше като млада котка.
Прекрасно. Прекрасно.
— Опасявам се, че моите гени са надделели… Но като човек приличаше на теб. Излъчването й беше изумително. Видях я заедно с група ученици в Художествения институт, говореше за кутиите от „Волиерата“ на Джоузеф Корнел и каза нещо изключително вълнуващо за него… а аз разбрах някак, че това е тя. И тя ме позна.