Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ъъъ? — казва той.

— Ей, другарю. Време е.

Той изпелтечва нещо от рода на „ахам“. После Шарис взима слушалката и ми казва, че ще дойдат всеки момент. Затварям и се обаждам на доктор Монтагю — оставям й съобщение на телефонния секретар. Клер се е свила на четири крака и се клати напред-назад. И аз заставам до нея на пода.

— Клер!

Тя ме поглежда, без да спира да се клати.

— Хенри… защо решихме да го правим отново?

— Защото, след като всичко приключи, би трябвало да ни дадат бебе и да ни разрешат да си го задържим.

— А, да.

След петнайсет минути се качваме на волвото на Гомес. Той се прозява, докато помага да наместим Клер на задната седалка.

— Само да си посмяла да ми намокриш тапицерията с околоплодни води — казва приятелски на Клер.

Шарис изтичва и донася от къщата пликове за отпадъци, с които застила седалките. Скачаме в автомобила и потегляме. Клер се обляга на мен и ми стисва ръката.

— Не ме оставяй — моли ме.

— Няма — отвръщам аз.

Споглеждаме се с Гомес в огледалото за обратно виждане.

— Боли — простенва Клер. — О, боже, боли.

— Мисли за нещо друго. За нещо хубаво — казвам й аз.

Профучаваме по Уестърн Авеню, устремени на юг. Почти няма движение.

— Разкажи ми нещо…

Замислям се и се сещам за най-скорошното ми пътуване в детството на Клер.

— Помниш ли деня, когато отидохме на езерото, ти беше на дванайсет години? Плувахме и ти сподели, че ти е дошъл първият мензис.

Клер ме стиска за ръката така, че още малко и ще натроши костите.

— Така ли?

— Да, беше смутена, но и горда със себе си… Беше с розово-зелен бански от две части и си беше сложила жълти очила със сърчица върху рамката.

— Помня… ох! Ох, Хенри, боли, боли!

Шарис се обръща и казва:

— Стига, Клер, бебето просто притиска гръбначния ти стълб, намести се и готово, чу ли?

Клер се опитва да се намести.

— Пристигнахме — оповестява Гомес и завива към рампата на спешното отделение.

— Протекох — съобщава Клер.

Гомес спира, изскача от автомобила и внимателно сваляме Клер от седалката. Тя прави две крачки и водата й наистина изтича.

— Точно навреме, коте — заявява Гомес.

Шарис избързва напред с документите, а ние с Гомес водим бавно Клер през спешното отделение и по дългите коридори за родилното. Там тя се подпира на регистратурата, докато медицинските сестри нехайно приготвят стаята.

— Не ме оставяй — шепне Клер.

— Няма — обещавам й отново.

Де да можех да съм сигурен, че ще изпълня обещанието! Студено ми е, гади ми се. Клер се обръща и се обляга на мен. Аз я прегръщам с две ръце. Бебето е твърда издатина, застанала помежду ни. „Излез, излез, където и да си.“ Клер диша тежко. При нас идва дебела руса сестра, която ни съобщава, че стаята е готова. Всички се понасяме натам. Клер веднага се свлича на четири крака. Шарис тръгва да реди нещата: дрехите в гардероба, тоалетните принадлежности в банята. Ние с Гомес стоим и гледаме безпомощно Клер. Тя стене. Двамата се споглеждаме. Гомес свива рамене. Шарис казва: