Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Филомена?
— Харесва ми — възкликва Хенри. — Но как ще й викат на галено? Ужасното Фили! Мел?
— Пирена (гр.), „червенокоса“.
— Ами ако не е червенокоса?
Хенри се пресяга уж за книгата, но хваща малко от косата ми и захапва връхчетата. Аз я издърпвам и отмятам цялата си коса зад гърба.
— Мислех, че знаеш всичко, каквото има да се знае за това дете. Кендрик със сигурност е проверил за червената коса — казвам аз.
Хенри взема от мен книгата.
— Юзот? Зоуи? Зоуи е хубаво. Съдържа възможности.
— Какво означава?
— „Живот“.
— Да, много е хубаво. Отбележи го.
— Елиза — продължава Хенри.
— Елизабет.
Хенри ме поглежда, двоуми се.
— Анет.
— Луси.
— Не — отсича Хенри.
— Не — съгласявам се аз.
— Онова, от което имаме нужда, е ново начало — заявява Хенри. — Празна плоча. Хайде да я наречем Табула Раза.
— Хайде да я наречем Титания Бяла.
— Бланш, Бланка, Бианка…
— Алба — казвам аз.
— Както в дукесата на Алба ли?
— Алба Детамбъл.
Докато ги изричам, думите се въртят в устата ми.
— Красиво е, има и ямби… — Той разлиства книгата. — „Алба (лат.). — Бял; (провансалски) — зора.“ Хмм.
Хенри става тежко от леглото. Чувам го как тършува из хола, след няколко минути се връща с том първи на „Оксфордски речник на английския език“, с големия речник на „Рандъм Хаус“ и с моята опърпана „Енциклопедия Американа“, книга първа, А — Анархия.
— „Изгревна песен на провансалските поети… в прослава на техните любими“: „Réveilles, a l’aurore, par le cri du guetteur, deux amants qui viennent de passer la nuit ensemble se séparent en maudissant le jour qui vient trop tôt, tel est le thème, non moins invariable que celui de la pastorelle, d’un genre dont le nom est emprunté ou mot alba, qui figure parfois au début de la piece. Et régulièrement à la fin de chaque couplet, oit il forme refrain.“121 Колко тъжно. Дай да опитаме „Рандъм Хаус“. Това тук е по-добре. „Бял град върху хълм. Крепост.“ — Той изхвърля от леглото „Рандъм Хаус“ като ненужен баласт и разлиства енциклопедията. — Абелар, Авесалом, айсберг… а, ето, Алба. — Хенри хвърля едно око на статията. — Изчезнал град в Древен Рим. И Дукът на Алба.
Аз въздишам и се обръщам по гръб. Бебето се размърдва. Сигурно спи. Хенри отново се заема да разлиства Оксфордския речник на английския език.
— Амулет. Анапест. Балимез. Бацил. Господи, само какви неща включват напоследък в справочниците.
Той плъзга длан под нощницата ми, прокарва я бавно по издутия ми корем. Бебето рита силно точно където е ръката му, Хенри трепва и ме гледа изумен. Дланите му изследват, намират пътя си в познатия и непознатия терен.
— Колко Детамбъловци можеш да сместиш тук?
— О, има място за още един.
— Алба — проронва тихо Хенри.
— Бял град. Непревземаема крепост на бял хълм.
— Ще й хареса.
Хенри ми смъква бельото. Мята го далеч от леглото и ме гледа.
— Внимателно… — казвам му.
— Много внимателно — съгласява се той, докато се съблича.
Чувствам се огромна, като континент насред море от възглавници и завивки. Хенри се надвесва над мен изотзад, приближава се като изследовател, който очертава с език картата на кожата ми.
— Бавно, бавно…
Уплашена съм.
— Песен, която трубадурите пеят призори — нашепва Хенри, докато прониква в мен.
— На своите любими — отвръщам аз.
Очите ми са затворени и чувам Хенри, сякаш е в съседната стая:
— Ето така… — И после: — Да. Да.
Алба, въведение
Сряда, 16 ноември 2011 година
(Хенри е на 38 години, Клер — на 40)
Хенри: Намирам се в бъдещето, в залите на сюрреалистите в Чикагския художествен институт. Не съм облечен съвсем безупречно, единственото, което успях да сложа върху себе си, беше черното зимно яке, което взех от гардероба, и панталона, който намерих в шкафчето на охраната. Успях все пак да открия и обувки, които винаги ми създават най-големи затруднения. Затова ще се наложи да задигна нечий портфейл, за да си купя от магазинчето на музея тениска, да обядвам, да поразгледам картините й после да се изнеса от сградата и да поема из света на магазините и хотелските стаи. Нямам представа къде точно във времето съм. Не много далеч: дрехите и прическите са почти същите, както през 2001 година. Развълнуван съм от това кратко пътуване и същевременно съм разтревожен, защото в настоящето ми Клер ще роди всеки момент Алба и аз държа на всяка цена да присъствам, от друга страна обаче пътешествието напред в бъдещето е изключително любопитно. Чувствам се силен, наистина ми е хубаво, усещам, че присъствам. Затова стоя притихнал в тъмна зала, запълнена с осветени от прожектори кутии на Джоузеф Корнел122, и наблюдавам групата ученици, които вървят след екскурзоводката заедно със сгъваемите столове и покорно ги разтварят, когато тя им каже да седнат.
121
Събудени призори от вика на часовоя, двама влюбени, прекарали нощта заедно, се разделят, като проклинат деня, настъпил прекалено бързо, такава е темата, която се среща точно толкова често в пасторалите и която е присъща на жанр, чието име е неразривно свързано с думата „алба“, понякога слагана в началото на произведението. И редовно в края на всеки куплет, където образува припев (фр.). — Б.пр.
122
Джоузеф Корнел (1903–1972), американски скулптор, силно повлиян от сюрреализма. — Б.пр.