Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Взирам се в групата. Както би могло да се очаква, екскурзоводката е добре поддържана жена към петдесетте с невъзможно руса коса и изопнато лице. Учителката, весела млада жена със синкаво червило, стои зад рояка ученици, готова да ги усмири, ако се разпалуват. Вниманието ми е привлечено именно от учениците. Всички са на около десет години, вероятно в пети клас. Училището явно е католическо: всички са облечени еднакво, зелени карирани рокли за момичетата и морскосини куртки за момчетата. Всички внимават и са любезни, макар и да не са въодушевени. Лоша работа, лично аз съм на мнение, че Корнел не е много подходящ за деца. Екскурзоводката, изглежда, ги възприема като по-малки, отколкото са, защото им говори като на невръстни деца. На последната редица има едно момиченце, което очевидно проявява по-голям интерес от останалите. То е с дълга черна къдрава коса и пауновосиня рокля, с която се откроява сред групата. Всеки път, когато екскурзоводката задава въпрос, момиченцето вдига ръка, но екскурзоводката никога не посочва него. Виждам, че на момичето вече му е дотегнало от това.
Екскурзоводката обяснява за кутиите от поредицата „Волиера“ на Корнел. Всички кутии са от тъмно дърво, отвътре са съвсем бели, с поставка и дупки, каквито има по къщичките за птици, в някои се виждат и снимки на самите птици. Тези кутии са сред най-крайните и сурови творби на Корнел, в тях ги няма приумиците от „Сапунени мехури“ и романтичното настроение на кутиите от поредицата „Хотелът“.
— Защо според вас господин Корнел е направил тези кутии?
Екскурзоводката оглежда бодро децата и чака отговор, без да обръща внимание на пауновосиньото момиче, което размахва ръка, сякаш страда от болестта на свети Вит123. Едно момче отпред заявява, че художникът сигурно е обичал птици. Това вече му идва много на момичето. То се изправя, без да сваля ръка. Екскурзоводката казва от немай-къде.
— Да?
— Той е правел кутиите, защото се е чувствал самотен. Не е имал кого да обича и е създавал кутиите, за да обича тях и хората да знаят, че е съществувал, а и защото птиците са свободни и кутиите са им нещо като скривалища, където те да се чувстват в безопасност. Корнел е искал да бъде свободен и да е в безопасност. Кутиите са за него, така че той да бъде като птица.
Момичето сяда.
Зашеметен съм от отговора му. Ето едно десетгодишно дете, което разбира напълно Джоузеф Корнел. И екскурзоводката, и класът не знаят как да реагират на такъв отговор, но учителката, която явно е свикнала с момичето, казва:
— Благодаря ти, Алба, много проникновено.
Момичето се обръща и се усмихва признателно на учителката, а аз виждам лицето му, виждам дъщеря си. Стоя в съседната зала, затова правя няколко крачки, за да разгледам момичето, да го видя, то също ме вижда и скача с грейнало лице, събаря малкия сгъваем стол, и още преди да съм се усетил, Алба е в обятията ми и аз я притискам до себе си, падам на колене, а тя повтаря отново и отново:
— Татко!
Всички ни гледат със зяпнали уста. Учителката идва бързо при нас. Казва:
— Кой е този човек, Алба? Кой сте вие, уважаеми господине?
— Аз съм Хенри Детамбъл, бащата на Алба.
— Това е моят татко!
Учителката още малко, и ще закърши ръце.
— Господине, бащата на Алба е мъртъв.
Аз мълча като онемял. Но Алба като достойна моя дъщеря взима нещата в свои ръце.
— Той е мъртъв — обяснява тя на учителката. — Но не постоянно мъртъв.
Аз се поокопитвам.
— Трудно е за обяснение…
— Той е ХИЧ — вметва Алба. — Като мен.
Учителката явно я разбира, макар че лично на мен думата не ми говори нищо. Тя пребледнява под грима, но не е враждебно настроена. Алба ме стиска за ръката. Сякаш ме подканя — кажи нещо, де.
— О, госпожо…
— Купър.
— Дали ще бъде възможно, госпожо Купър, ние с Алба да поговорим тук няколко минути? Не се виждаме често.
— Ами… просто… сега сме на посещение в галерията… групата, не мога да ви разреша просто да отведете детето, а и откъде да съм сигурна, че наистина сте господин Детамбъл…
123
Болестта на свети Вит, или хореята, е заболяване на централната нервна система, при което се правят несъгласувани движения на лицето и крайниците. — Б.пр.